Джоузеф Файндър - Часът нула

Смаян донемайкъде, Карлос й помогна да издърпа дървеното отделение, зад което се разкри следваща ниша от гипсови тухли, в която се виждаха старателно подредени тънички пачки петдесетдоларови банкноти, съвсем невзрачни и неотличими от обикновените, с малката разлика, че всяка банкнота бе прецизно разрязана точно по средата.

— Не бива да забравяме — обясни Сара на Питър, — че момичето е било принудено да действа в обстановката на особена икономическа реалност, предпочитаща операции в наличност. — Те слязоха от асансьора във фоайето на жилищния блок, осветено от едва доловимо потрепваща призрачна неонова светлина.

— Но това са почти пет хиляди долара — каза той. — С липсващите половинки, разбира се. Замирисва ми на наркотици.

— Или на организирана престъпност.

— Може би. И все пак… онова с огледалото беше добре.

— Дявол да го вземе, аз съм добра.

— Не бих отишъл чак толкова далеч в изводите си.

— Всъщност не беше кой знае какво — призна тя. — Миналата година прибрахме един наркопласьор в Провидънс. Беше скрил автоматичния си телефонен секретар в пода.

— Приятелката ти обаче е имала впечатляваща клиентела. Ти знаеше ли за нея?

— Да — потвърди Сара.

— Гледай ти! Петима висши фирмени служители в Бостън и Ню Йорк, двама сенатори, един съдия… Мислиш ли, че е замесен някой от тях? — Питър замълча за миг, после попита: — Харесвала си я, нали?

Излязоха на притъмнялата улица.

— В известен смисъл. Всъщност тя не беше точно моя тип човек. Но беше свястна.

— Курва със златно сърце.

Сара се огледа за колата си, не я видя и реши, че е забравила къде е паркирала.

— По-скоро бронзово. Но аз наистина й допадах. Струва ми се, че живееше в очакване да се срещнем пак. Беше самотно момиче… понякога ми се обаждаше по пет пъти на ден. Стигнах дотам, че предупреждавах да не ме свързват с нея.

— А споделяла ли е с теб нещо, което би могло да се интерпретира в смисъл, че… нали разбираш… някой клиент, от когото се е страхувала, някой, който е знаел, че е „слушалка“ на ФБР… нещо такова?

— Не.

— Но ти имаш своя теория.

— Може би — каза Сара.

— Ще я споделиш ли с мен?

— Не засега. Но ще го направя някой ден, окей? Сега ми трябва копие на информацията върху „Ролодекса“.

— Ами… стриктно погледнато негови собственици сме ние и…

— Да, само че без сътрудничеството на ФБР изобщо нямаше да го намерите.

Питър се поусмихна криво и лицето му почервеня. Беше ядосан.

— Не забравяй, че ако не бях аз, ти едва ли щеше да се запознаеш с нея.

— Така е — съгласи се тя. — Но това не променя…

— Исках да кажа, че аз все пак до известна степен рискувах, когато ви запознах. Особено като се има предвид начинът ти на работа с информаторите…

— Защо не се шибаш, Питър! — сряза го тя.

Той се насили да се усмихне лъчезарно.

— Прегърни малкия приятел от мен.

И си тръгна. В следващия миг тя зърна колата си, изтегляна от „паяк“. А беше взела стандартните предпазни мерки — бе оставила до синята лампа визитната си картичка, на която ясно пишеше, че е агент на ФБР.

— Майната му! — каза тя.

Вече бе безсмислено да тича — „паякът“ се отдалечаваше. Все пак успя да различи на задната му броня стикер с малка теменужка и дори прочете странния надпис: „Опитвайте случайна доброта & безсмислени актове на красота“.

Беше малко след полунощ, когато отключи вратата на къщата си в Кеймбридж. Единствената светлина идваше откъм дневната, където гледачката Ан Бойл дремеше в креслото, скрила едрия си бюст под брой на „Бостън Хералд“.

Ан Бойл, едра и яка, със сини коси и малки изморени очи, беше на шейсет и седем години, прабаба и вдовица. Живееше в Съмървил, малко градче за работническата класа, граничещо с Кеймбридж, и бе започнала да се грижи за Джаред още от годините, когато той беше бебе. Сега, когато Джаред бе вече осемгодишен, тя наминаваше много по-рядко, но дежурствата на Сара бяха толкова непредсказуеми, че за нея бе важно при нужда лесно да може да вика Ан.

Тя събуди Ан, плати й и й пожела лека нощ. Няколко минути по-късно чу кашлянето на стария й шевролет отвън. Качи се в спалнята на Джаред. Слабата жълтеникава светлина на нощната лампа й помогна да намери път през отрупания с какво ли не под и с мъка да избегне последния проект на Джаред — модел на баскетболно табло с кош от пластмасова чаша и квадрат от стиропор за самото табло.

На лавицата над главата му беше строена цяла рота плюшени играчки, включително прасенцето, което бе кръстил Йори, и мечето Коко, което се кипреше със слънчеви очила. Хъкълбери — другото мече — му правеше компания в леглото.