Джоузеф Файндър - Часът нула

Валери Санторо, лека й пръст, беше от онези жени, които вярват, че някой ден ще си намерят своето „татенце“, своя билет за нормалния живот. Макар да презираше парите на Чичо Сам, в същото време тя най-отчаяно се стараеше да докопа колкото може повече от тях.

Сара, от своя страна, бе намерила своя билет за живота. Добрият информатор винаги подпомага кариерата на агента, но информатор като Вал, с достъпа си до силните на деня, до знаменитостите и до мафиотите, направо нямаше цена.

И ето че скъпоценният расов кон, победител от толкова състезания, бе намерил смъртта си, но нещо в тази смърт не беше наред. Вярно, че проститутките бяха по-застрашени да намерят края си чрез насилие, отколкото добропорядъчните членове на обществото. Но обстоятелствата с нищо не говореха, че тя е умряла при изпълнение на по-особените си „служебни задължения“. Изглеждаше крайно невероятно да е станала жертва на спречкване за пари.

Сумата, която беше скрила във фалшивата аптечка — почти пет хиляди долара в половинки от банкноти по петдесет — подсказваше доста настойчиво, че Валери е свършила някаква работа за някого.

Но кой можеше да бъде той? Ако има връзка с мафията, защо тогава е оставил парите в апартамента й? Не беше ли логично да се предположи, че убиецът е знаел за тях и е щял да ги прибере? А ако бе станала жертва на елементи на организираната престъпност, случайно открили, че тя информира ФБР, тогава откъде бяха дошли тези пари? И изобщо била ли е убита като информатор?

В обикновените случаи ФБР не се занимава с убийства, но когато убитият е информатор, случаят е по-особен.

Питър не я беше повикал само за да идентифицира тялото, а още по-малко бе способен да го стори от добрина. Причината бе по-проста: информаторите не са единствените, които се занимават с търговия на информация. Ако Питър искаше да получи достъп до базата данни на ФБР, трябваше да предложи нещо в замяна: „Ролодекса“ и бележника с адреси. Да, той щеше да се съгласи на сделка, нямаше къде да върви.

В два след полунощ Сара се качи в спалнята си на третия етаж и си легна. В съзнанието й запрелитаха образи от апартамента на Вал, сякаш някой щракаше неподредени диапозитиви на екран, в ушите й зазвучаха откъслечни фрази от разговори. Мина близо час, преди най-сетне да заспи неспокоен сън.

На седем километра извън Женева, Швейцария, само няколко минути преди дванайсет на обед, един кобалтовосин „Ролс Ройс“ нов модел отби от малък сенчест път в покрайнините на езерото Леман и спря пред висока врата от ковано желязо. В каменна колонка до вратата имаше цифров номератор и говорител. Шофьорът набра няколко цифри и в отговор на искането по интеркома се идентифицира. Желязната врата бавно се разтвори навътре и лимузината пое по извиващия се макадамов път, а после и по тясна алея между две редици ябълкови дървета, която отиваше напред докъдето поглед стигне. Но това бе илюзия — след малко, съвсем неочаквано, пред очите на пътуващите се изправиха величествените постройки на огромно усамотено имение.

Всъщност в колата имаше един-единствен пасажер и това бе Бауман. Беше облечен безукорно, но не официално, а по-скоро спортно, в палто от туид на шотландско каре върху морскосин пуловер и бяла риза. Беше избръснал брадата си. Вълнистата му коса беше вчесана назад. Приличаше на проспериращ женевски банкер, тръгнал на почивка.

Късно снощи бе кацнал на малка немаркирана самолетна писта край Женева. Бе изминал разстоянието от Кейптаун дотук, без да пресича официално нито една държавна граница, а следователно и без да оставя следа в нито един компютър.

В Женева отседна в „Амбасадор“ до Ке де Берг на Рив Дроа, чиято фасада гледа към кристалночистите води на Рона и Пон дьо ла машин. За него предвидливо бе запазен апартамент на името на британски търговски банкер, чийто паспорт също му бе даден. След като влезе в стаята, той залости стол под дръжката на вратата, така че никой да не може да влезе, взе дълъг горещ душ и заспа мъртвешки сън. Късно сутринта го събуди позвъняването на администратора, който му съобщи, че колата му го чака.

И ето че сега лениво се наслаждаваше през прозореца на „Ролс Ройс“-а на грижливо поддържаните поляни на имението. Плетове от стотици идеално подкастрени тисови дървета се простираха навсякъде. Имението — а то изглеждаше необятно — обхващаше към петдесет акра от най-скъпата земя в околностите на Леман.

От това разстояние можеше само да види очертанията на замъка от тринайсети век, собственост на човека, който го бе поканил. За самия замък (реставриран и преобзаведен съвсем наскоро, към края на 80-те) се говореше, че едно време бил дом на Наполеон III.