Джоузеф Файндър - Часът нула

До древен, вече разяден от ерозията слънчев часовник, стоеше инвалидна количка и в нея седеше Малкълм Дайсън и тихо говореше по клетъчен телефон. Беше дребен, възпълен сбръчкан човечец. Главата му бе идеално кръгла и напълно плешива. По слепоочията и ръцете му се виждаха старчески петна. Беше облечен в свободна, разтворена на врата бяла муселинова риза, която повече приличаше на туника. Краката му бяха завити в карирано вълнено одеяло, под което се виждаха удобни италиански кожени обувки.

Събеседникът на Дайсън явно го ядосваше, така че след малко той нервно приключи разговора. Но когато в следващия миг се обърна към Бауман, лицето му разцъфна в топла окуражаваща усмивка.

— Ето че най-сетне мога да се запозная с фамозния Принц на мрака — изрече Дайсън.

Гласът му беше тънък и носов. Но очите му, стоманеносиви, не се усмихваха.

Разнесе се механично бръмчене и Дайсън насочи количката си към Бауман, но жестът се оказа по-скоро символичен, тъй като само след малко той спря.

Бауман разбра намека, пристъпи напред и Дайсън му протегна пухкавата си, покрита с петна ръка.

— Господин Бауман — каза той, усмихна се и наклони глава, — предполагам знаете кой съм.

Бауман стисна ръката му и отговори:

— Разбира се, господин Дайсън. Знам доста неща за вас.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност до неотдавна разполагах с достатъчно време, за да направя някои проучвания.

Дайсън се засмя на „шегата“, макар да знаеше, че Бауман не се шегува, и попита:

— А знаете ли защо сте тук?

— Не — призна Бауман. — Знам със сигурност само, че не лежа в деветнайсети блок на затвора в Полсмур. И още знам, че вие сте помогнали за моето бягство. Но откровено казано, нямам и най-малка представа с каква цел.

— А… — Дайсън помръдна ръце, сякаш досега не му бе хрумвало да се замисли над този въпрос. — Хубаво. Е, добре, надявам се, че двамата с вас ще можем да си поговорим откровено. Защото смятам да ви направя делово предложение.

— Разбирам — меко отговори Бауман и най-сетне си позволи да се усмихне. — Знаех, че няма да си губим времето с празни приказки.

Рано на другата сутрин Сара отиде в оперативното управление на ФБР в Бостън и занесе фотокопията на написаните на ръка картички от „Ролодекса“ на Валери Санторо на гишето, където се приемаха заявките за компютърни справки.

— Искаш да ги прекараме през НЦКИ? — попита я младият стажант, казваше се Ектор.

ФБР поддържа базата данни на така наречения Национален център за криминална информация, която се използва от полицията винаги, когато бъде спрян водач на превозно средство, за да се провери дали въпросното средство не е откраднато, когато се прави справка дали е издадено разрешително за оръжие, или се издирва беглец, търсят се изгубени деца и изчезнали възрастни. Базата данни можеше да помогне на Сара да разбере дали някои от клиентите на Вал имат криминални досиета, или дали на тяхно име са издадени ордери за арест.

— Точно така — потвърди тя. — Искам още проверка в разделите „Разузнаване“ и „Криминален“… а, разбира се, и СУОИ. Да видим дали някъде ще излязат. — СУОИ — съкращение от „Система за управление на оперативна информация“ — беше главната база данни на ФБР.

Бостънският клон на ФБР заема четири етажа на голяма извита съвременна сграда, известна като Сентръл Плаза 1. Стаичката на Сара се намираше на петия етаж, където се помещаваха отдел „Борба с организираната престъпност“ и групите, занимаващи се с наркотиците. Цялата огромна площ на етажа бе покрита с бежов мокет от стена до стена. Дълги сини паравани отделяха малките офиси, известни като „килии“, където имаше по две-три бюра с телефони, преносими радиотелефони от типа „уоки-токи“, а на някои бюра — но далеч не на всички — дори компютърни терминали. Почти всички млади агенти бяха компютърно грамотни, за разлика от по-възрастните си колеги, които оставяха главоблъсканиците с компютрите на работещите в централния архив, чийто отдел се намираше в другия край на етажа. Бюрото на Сара бе забележително само с това, че до него се намираше устройството за унищожаване на документи.

Освен необходимата екипировка Сара държеше в бюрото си своя „Зиг Зауер“ в кобур и допълнително скрит в малка брезентова чантичка (оръжието се полагаше по право на всички агенти от отдели ОП и наркотици), пейджъра си и няколко лични вещи: сложена в рамка снимка на нейните родители, седнали на верандата на дома си в Белингхам, Вашингтон, и също така поставена в рамка снимка на Джаред в хокеен екип.