Джоузеф Файндър - Часът нула

— Добре — каза Виджиани, — само че няма как да го направи без своя взривател. А той още никакъв не се е вестил да си го получи, нали така?

— Доколкото ми е известно — отговори Сара. — Но може да се появи. Макар да не ми се вярва.

— Сара — попита Папас, — от какво друго има нужда нашият човек, за да си направи бомба?

— Ами, очевидно от експлозив. Защо, какво имаш предвид?

— Това, че терористите обичат пластичните експлозиви — „Семтекс“, С-4 и другите подобни, нали? А те са практически недостъпни на открития пазар. Значи той или ще го внесе по някакъв начин, или…

— Да — сети се Сара, — или ще си го намери тук. — Тя разбра каква бе идеята на Папас. — Разбира се, това определено е възможност.

— Какво? — не разбра Виджиани. — Да го открадне ли?

— Може би — разсеяно отговори Сара, която мислеше за другите начини.

— Значи ако разпратим предупреждение…

— Прекалено много хора ще разберат — отклони варианта Сара.

— Можем да редактираме текста внимателно — настоя Виджиани.

— И все пак ще се породят прекалено много въпроси. Не, ще поискаме от БАТИОО да ни информира за всички кражби на С-4, динамит или други експлозиви. Ще им дадем номера на нашия дежурен за денонощен контакт. Няма да споменаваме какво ни интересува. Ще им кажем да се концентрират върху военните бази.

Виджиани сви рамене.

— Какво пък, става и така. — Тя вдигна поглед, защото в същия момент в стаята влязоха Рейнахан и Рот. — Успех?

Но израженията и на двамата ясно показваха, че новините не са добри.

— Какво се е случило? — бързо попита Сара.

— Улман — късо отговори Рот.

— Какво Улман? — но Сара знаеше отговора.

— Мъртъв е — с нисък глас изрече Рейнахан.

— О, боже — изплака Виджиани.

Рейнахан продължи:

— Проследил е някакъв тип в продължение на няколко преки, после изчезнал без следа на малка уличка зад един ресторант. Когато връзката прекъсна, изпратихме няколко момчета да го открият.

— Аз го намерих — каза Рот. — Напъхан в контейнера за боклук зад ресторанта. Под куп… не знам какво беше… развалена храна. — Той тежко се отпусна на близкия стол.

Възцари се дълбока тишина. Никой не знаеше какво да каже.

— Бауман ли? — попита Папас.

— Същият начин на действие — уточни Рот. — Точно както при убийствата в Полсмур. Направено с голи ръце. Макар че беше пръснал окото му с някакъв тъп предмет.

— Значи Ръсел е бил по следите му — пресипнало прошепна Виджиани.

— Това не знам — въздъхна Сара. — Сигурно е обаче, че Бауман е по нашите.

Звънецът позвъня и Сара натисна бутона, за да пусне Брайън Ламоро. Беше с великолепно кафяво сако, под което се виждаше фина синя риза, и изглеждаше чудесно. От него се долавяше лек аромат на скъп одеколон. Носеше очила на Армани с тънка вътрешна рамка от черупка на костенурка, които необяснимо как го правеха да изглежда почти секси.

— Нови очила — отбеляза тя вместо поздрав.

— Всъщност тези са старите — поясни Брайън. — Радвам се, че тази вечер най-сетне ще можем да излезем.

— Е, не мога да работя без прекъсване — каза тя, въпреки че всъщност искаше да е в щаба на „Минотавър“. И все пак разбираше, че ако продължава в същото темпо, скоро ще се побърка.

Той извади иззад гърба си малък букет лилии и й го подаде.

— Колко мило! Благодаря ти, но искам отново да те предупредя, че ако бийпърът ми се обади по време на концерта, ще те оставя сам.

— Разбрано. Нали така се уговорихме.

Излизаха за втори път, но без сама да знае защо, тя беше неспокойна. Беше му отказала веднъж в болницата, но бе приела поканата му по-късно същия ден, когато се обади под предлог да провери как е Джаред. На следващия ден се срещнаха да пийнат и тя реши, че от цялата тази история може и да излезе нещо.

Джаред свенливо се приближи. Зад него пристъпваше от крак на крак повиканата да го наглежда Бриа — ученичка в колежа „Меримаунт“, Манхатън.

— Значи ти строиш къщи, Брайън? — попита Джаред.

— Не, само пиша за тях — призна си Брайън.

— О! — малко разочаровано каза момчето. — А обичаш ли бейзбола?

— Истината е, че не го разбирам. Не знам нищо за него. Но колко странно, че отвори дума за бейзбола. — Той извади малка, опакована в целофан картичка, и я подаде на Джаред. — Виж какво намерих сред боклука.

Джаред погледна, ококори очи и изкрещя:

— Не може да бъде! Това е от петдесет и трета! — Той се обърна към Сара и поясни: — Страшно трудно е да се намерят картички на Сатчел Пейдж — тогава просто не са издавали картички за негърската лига.