Джоузеф Файндър - Часът нула

Тя подпъхна пръсти под колана на гащетата му и усети отново копринената мекота на кожата отдолу. В същия момент той се пресегна зад гърба й, за да разкопчее сутиена й, и тя усети как освободените й зърна набъбват и се втвърдяват. Той разкопча полата й и я остави да падне на пода, после свали колана си и пусна панталоните да се свлекат. Тя видя издутината под гащетата му и сама бавно ги смъкна.

Бавно, мъчително бавно главата му отиваше все по-надолу, оставяйки гореща следа от целувки по корема й, по косъмчетата под пъпа, и…

— Брайън… — каза тя в напразен опит да си възвърне контрола над случващото се.

Но там долу езикът му пърхаше като пеперуда, а може би по-точно като колибри, главата му се движеше леко напред-назад, после нагоре-надолу, а езикът му беше за миг твърд и проникващ, и веднага след това мек, влажен и пулсиращ. Той целуна, после внимателно нагласи уста между устните й и… о, боже, дори изтананика в това положение няколко такта в тон с песента, след това обхвана клитора й и областта около него в страстна, но мека като перце целувка. Без да осъзнава това, тя се поклащаше напред-назад, присвиваше и разпускаше леко бедра, усещайки как тънката струйка удоволствие се засилва и надига в извисена на ръба на пропастта вълна и тогава чу нещо далечно и незначително, но нещо като…

… механичен звук от външния свят, а не света на удоволствието, в който тя плуваше…

… пейджъра й. Тя простена. Пейджърът даваше сигнал.

Брайън недоволно изсумтя.

— Не сега — каза той.

— Съжалявам… съжалявам… трябва да… — Тя се изтърколи настрани и извади клетъчния телефон от чантичката си. Отиде гола с него в банята, затвори вратата и включи вентилатора, за да заглуши гласа си.

— Да, Кен — каза тя. — Повярвай ми, надявам се, че е наистина важно.

— Съжалявам, че те обезпокоих — чу се гласът на Кен Олтън. — Но, да, мисля, че е важно. Имам го.

— Имаш… какво?

— Паспортът. Паспортът, използван от Бауман, за да влезе в САЩ. Името е Томас Алън Мофат.

Сара прекъсна разговора, сгъна телефона и се върна в спалнята. Брайън лежеше по гръб с малко крива усмивка.

— Наред ли е всичко? — поинтересува се той.

— Всичко е чудесно — успокои го тя. — Добри новини.

— Прекрасно — въздъхна Хенрик Бауман. — Всички имаме нужда от добри новини. Сега… докъде бяхме стигнали?

В четири и половина сутринта тясната уличка в района на Уолстрийт естествено беше тъмна и безлюдна. Над капака на уличната шахта се издигаше облак непрозрачна пара. Захвърлена жълта опаковка от сандвич подскачаше по мокрия асфалт, подхвърляна от лекия ветрец.

В края на уличката се появиха две фигури — едната висока и стройна, другата ниска и дебела. Бяха облечени в плътни панталони, ризи с дълги ръкави, ръкавици за заваряване и ботуши.

На гърбовете си бяха нарамили туристически раници, от които се поклащаха маркучи за въздух с наустници. Те приближиха изпускащата пара шахта и високият, който носеше и еднометров лост, подпъхна острия му край под капака и натисна с цялата тежест на тялото си.

— Сега виждаш защо не бих могъл да направя това сам — обясни Лио Краснер.

Бауман не му отговори, а продължи да натиска лоста, докато накрая се разнесе измъчен стон на ръждясал метал, премина в остро изскърцване и капакът на шахтата бавно започна да се повдига.

— Действай — каза той.

Краснер тромаво се надвеси над отвора, извъртя пълното си тяло и започна да се спуска по стъпалата на взиданата в стената желязна стълба. Бауман го последва и влагайки всичката си сила, притегли обратно капака над главата си. Накрая железният диск щракна и се намести. Бяха успели да влязат под земята за минута и трийсет секунди.

След малко първо Краснер, после Бауман скочиха от последното стъпало в локвата застинала вода под тях. Вонята беше неописуема. Краснер направи движение като че ли ще повърне, а Бауман захапа до кръв долната си устна.

И двамата едновременно посегнаха към силиконовите наустници, дръпнаха ги и с нетърпение ги наместиха в устата си. Бауман пусна сгъстения въздух от бутилката на Краснер, после Краснер направи същото за него. Свежият въздух със съскане изпълни дробовете им. Краснер дълбоко пое дъх няколко пъти.

Въпреки отровната миризма, те не стояха в отходни води, а само в няколко пръста дълбока, събрала се от дъждовете обикновена вода от уличната канализация, която обхващаше стотици километри подземни тунели под улиците на Ню Йорк. Тези тунели изпълняваха две функции — едната беше очевидна, а за другата говореха множеството кабели, прикрепени към пода и тавана. Това бяха кабелите на захранващата мрежа и тези за телекомуникацията.