Джоузеф Файндър - Часът нула

— Харесва ми — каза тя, имайки предвид целия апартамент.

— О, не е мой — отговори той. — Мисля, че споменах пред теб за моя колега от Едмънтън — той и неговата съпруга са тук в свободната им от лекции година, но решиха да прекарат лятото в Талиесен — сещаш се предполагам: къщата на Франк Лойд Райт 26 26 Знаменит американски архитект (1886–1959), известен с използването на модерни материали и методи, построил много къщи, съобразявайки ги с околната среда. — Б.пр. в Уисконсин. Бяха много доволни да ме оставят да им спестя наема за няколко седмици.

— Излишно е да ми обясняваш — каза тя. — Нали видя моето обзавеждане: кашони от бутилки за мляко и сандъци за пренасяне на покъщнина. Колко хубаво е да живееш в такова прекрасно място…

Той донесе чашите и й подаде едната.

— Виж, Сара, ние почти не се познаваме, така че мога да ти се сторя малко агресивен, но искам да ти кажа следното. — Той седна до нея на дивана, но дистанцията бе толкова точно избрана, че нито изглеждаха опасно близко един до друг, нито подчертано далеч. — Непрекъснато долавям, че не желаеш да говориш за онова, с което се занимаваш, каквото и да е то, независимо дали работиш за ФБР, или не. Щом така искаш, нека така да бъде. Но не искам да си мислиш, че не се вълнувам от твоите проблеми.

Сара не се сдържа и леко се усмихна.

— Разбрах.

— В такъв случай да говорим за времето или за нещо друго.

— Добре, имаш ли нещо против да ти задам личен въпрос?

— На мен ли? Че аз съм като отворена книга.

— Ти накуцваш. Личи си, че си свикнал с това. Как стана — при катастрофа с кола или се случи нещо друго?

— Около две седмици след смъртта на жена ми се напих и треснах колата в един стълб. Когато отворих очи, бях в болница. Дойдоха да ме посетят двама полицаи и ми казаха, че не са намерили никакви следи от плъзгане на гуми по пътя.

— Какво означава това?

— Означава, че изобщо не съм се опитал да спра. Забил съм колата право в стълба със сто километра в час.

— Опитвал си да свършиш със себе си?

— Не помня такова нещо, но те казаха, че изглеждало така.

— Обичал си я.

— Да, обичах я. Беше чудесен, прекрасен човек… — Той се поколеба за момент, сякаш в гърлото му бе заседнала буца. — Но това е съвсем друга част от моя живот и сега не е време да говорим за това, нали?

— Добре.

Той стана и пусна някаква музика. Имаше хубаво, гъвкаво тяло, широки рамене и тесен кръст. Не беше тяло на човек, който седи на едно място — академичен работник или архитект — така че явно поддържаше форма с упражнения.

— Този „Арманяк“ е превъзходен — обади се Сара.

— Благодаря. Надявах се да ти хареса.

— Обожавам „Арманяк“.

— Отлично. И аз. А обичаш ли джаз?

— Естествено. С какво разполагаш?

— Нека те изненадам.

Той се върна на дивана и този път седна по-наблизо, наблюдавайки лицето й. Разнесоха се първите тонове на изпълнението — просто, но подчертано синкопирано пиано.

— Оскар Питърсън и Ела Фицджералд! — възкликна Сара. — Един от най-великите албуми на всички времена.

— Имаш добър вкус в музиката — призна Брайън, наведе се към нея и я целуна по устните. След това задържа лицето й с двете си ръце, сякаш се възхищаваше на изящен предмет на изкуството.

Сара затвори очи, разтвори устни и вкуси езика му.

О, боже, мислеше си ти, остави ме да се насладя на този миг.

Сложи ръце на гърба му, постави длани върху широките му плещи, после бавно ги спусна надолу по твърдата плът под ризата. Пъхна пръсти под колана му и ги остави там, наслаждавайки се на топлината и на кадифената мекота на хълбоците му.

Езикът му бавно изследваше устата й и той прихвана лицето й още по-силно.

Изживей момента, повтаряше си тя. Само този…

И грижите, смъртта, страхът и несигурността бавно започнаха да напускат главата й. След малко я почувства така празна, че й се зави свят, но тя беше благодарна на това усещане.

Ръцете му бавно като нейните се спуснаха по шията й, минаха през раменете и спряха отстрани на гърдите й, прихващайки ги едва доловимо. Сара се чувстваше обхваната отвсякъде от приятна топлина. Усети, че започва да се възбужда.

Не мога да повярвам, че това се случва с мен, мислеше си тя. Това просто не се случва на мен. Не познавам този човек, не знам нищо за него, не…

Той разкопча горните копчета на блузката й, опря устни върху голата й кожа, после прекара език през тялото й до зърната.

— Ммм… — сладостно простена тя.

Разнесе се началото на нова песен: „От колко време продължава това?…“ питаше Ела с дрезгав глас, вярно, не в златните си години, но в отлична форма. После продължи да пее и на един ред малко се запъна: „Още веднъж и ще станат дв… три пъти!“.