Джоузеф Файндър - Часът нула

След обстоен технически анализ и съпоставяне на различни разузнавателни данни вече нямаше никакво съмнение, че Юарт-Бигс е станал жертва на все същия загадъчен убиец, ликвидирал и Кареро Бланко в Мадрид. Името обаче така и остана тайна.

— Този Бауман — завърши Виджиани през облак дим — май наистина е най-гадният шибан убиец на света.

— Агент Кехил? — обади се пак след един час аналитикът от техническата служба. — Имахте въпрос относно таймера.

— Да?

— Ами мисля, че има нещо не наред. Реших да се задълбоча в нещата, след което помолих и другите момчета да погледнат, и сега всички сме на мнение, че таймерът е почти идентичен на онези, които Едуин Уилсън е продал на Либия през 1976 година.

— „Почти идентичен“ ли?

— Изработен е точно както онези, но не е от тях. Нали се сещате за пластмасовия кожух, в който са монтирани таймерите? Ами, аз измерих точката на топене на пластмасата и установих, че тя е 344 градуса по Фаренхайт, така че мога със сигурност да заявя, че таймерът не е същият.

— Сигурен сте, така ли?

— Абсолютно. Ние разполагаме с няколко от таймерите на Уилсън и те всички са монтирани в корпус от найлонов каучук, който се топи при 542 градуса по Фаренхайт. Този, за който говорим, е с ацетилов каучук. Съвсем различен.

— Значи е фалшив? Смятате, че някой е изработил фалшив таймер, който да изглежда точно като либийския, за да създаде впечатлението, че бомбата е на либийците?

— Точно това се опитвам да кажа. Няма друга причина, поради която някой ще се захване да прави точен дубликат на таймера, освен да заблуди хората от звеното за антитероризъм. Някой се опитва да ни прекара.

„АААА конструкции и изкопни работи“ беше като язва в края на иначе прекрасното градче Маунт Киско, окръг Уестчестър, щат Ню Йорк. Компанията не представляваше нищо повече от малка тухлена постройка, заобиколена от товарни камиони с ремаркета, кукнала в центъра на терен, отрупан със строителни отпадъци и заграден с ограда от бодлива тел, по която бе монтирана охранителна система.

„Четири А“, както я наричаха собствените й служители за по-кратко, обявяваше взривни дейности за строителни нужди в справочника „Жълти страници“ за Манхатън. Рекламата й представляваше малко червено каре, в което с чертички бе схематично нарисуван кулокран, от чиято кофа се изсипваше пръст. Благодарение на сполучливото хрумване с четирите букви „А“, компанията бе поставена на първо място в списъка на раздел „Изкопни работи“.

Компанията бе западаща, но напълно устройваше Хенрик Бауман. Той внимателно бе прелистил жълтите страници в търсене на подходяща строителна компания и бе отхвърлил всички, които нямаха лиценз, разрешаващ им да държат на склад и да работят с експлозиви.

Този суров критерий бе отсял повечето кандидати. От останалите само няколко подхождаха на желания профил: малка, частна и в достатъчно лошо финансово състояние, за да не може да си позволи да откаже на някакъв англичанин, който се обажда, за да обсъди частен бизнес, свързан с използването на С-4.

За щастие шефът, Дейвид Никълсън младши, не се оказа обременен със скрупули. Бауман знаеше, че няма да е трудно да намери някой в тази сфера на дейност, който да прояви желание за съвместна работа. Никълсън изслуша предложението на добре облечения мъж, представил се като Джон Макгинес от Бристол, Англия, и се съгласи да види какво може да се направи. Всъщност, дали поддал се на вежливите обноски на господин Макгинес, или на предложените петдесет хиляди долара в наличност, но Никълсън младши с радост прие предложението.

Англичанинът обясни, че представлява чужд купувач — явно не желаеше да се разпростира повече от това — който имал затруднения с получаването на експорт-лиценз за голям строителен договор в Кувейт. Въпросният купувач имал нужда от петстотин метра възпламенителен шнур, няколко специални електрически капсул-детонатора за инженерно-техническа работа модел М6 и хиляда фунта С-4, който според американските военни стандарти се казваше „Експлозив М-112“.

Не, уточни англичанинът, не можело да става и дума за някакъв си „Експлозив М-112“. По чисто технически съображения, в които той също не искал да навлиза, веществото трябвало да има конкретен номенклатурен номер.

Бауман естествено се въздържа да обясни, че указаният от него код специфицира точна партида на определен производител. Беше намерил тази информация в списък на правителствени контрагенти, публикуван в съответния бюлетин, и информира Никълсън, че въпросната партида се предлага за продажба точно в този момент на много изгодна цена на национален търг, провеждан от правителствената Служба за разпродажба на използвано военно снаряжение (СРИВС) в Батъл Крийк, Мичиган. СРИВС бе звено на Агенцията за отбранителна стратегия, която пък на свой ред бе част от Министерството на отбраната. Всеки месец СРИВС предлагаше за продажба от държавните складове излишъци на експлозиви на драстично ниски цени. В търговете можеха да участват всички, притежаващи съответния лиценз за работа с експлозиви.