Джоузеф Файндър - Часът нула

Не, изглежда, по някакъв начин бяха отворили пакета в пратката на DHL. Случваха се подобни неща и точно поради тази причина той бе поръчал не един, а два взривателя. Реалният свят предлага много възможности за провал, затова човек винаги трябва да се подсигурява.

Навлезе в тълпата туристи, току-що слезли от някакъв автобус, надявайки се да се загуби сред тях за миг, и пак зърна отражението на преследвача си в една от витрините. Човекът изглеждаше сам. Защо? Къде бяха другите?

В ухото на Улман се разнесе:

— Вероятно е някой особняк. Малко ли са первертите, които използват наети пощенски кутии, за да си обменят гадни видеокасети, детска порнография и какво ли още не? Видя ли лицето му? Защото ние не успяхме.

Бауман опита няколкото класически маневри за освобождаване от „опашка“, но преследвачът беше прекалено добър. Нямаше съмнение, че е професионално обучен, а изглежда имаше и талант. Лицето на младежа не му говореше нищо, но това бе без значение. Макар да бе провел известни наблюдения върху сградата, в която се помещаваше щабът на „Минотавър“, не бе успял да идентифицира нито един член на групата измежду влизащите и излизащите.

Бауман подмина малък опушен китайски ресторант, спря, сякаш размислил, и влезе вътре. Трябваха му няколко секунди, та очите му да привикнат към полумрака. Беше единственият посетител на заведението. Ходът, който бе предприел, беше предизвикателство към преследвача да влезе и той и да се разкрие.

Улман видя пълният мъж рязко да спира, за да влезе в китайския ресторант. Направи му впечатление, че той за миг се бе поколебал пред ресторанта. Нямаше никакво съмнение, че този човек се опитваше да се отърве от него.

Е, добре, сега вече не му бе оставил избор.

Той отвори вратата на ресторанта и пристъпи в очакващия го полумрак. Благодарение на климатика вътре бе прохладно. Огледа се. Нямаше никого. В дъното на ресторанта някакъв китаец седеше зад шубера и натискаше джобен калкулатор. Улман прошепна в микрофона и съобщи местонахождението си, след това се приближи до китаеца и попита:

— Видяхте ли някой да влиза?

Мъжът изморено погледна Улман, после посочи към задната част на ресторанта. Улман видя вратата на тоалетна, изтича при нея, рязко я отвори и влезе.

Само умивалник и тоалетна чиния… никакво шкафче, прозорец или място за криене. И никаква жива душа.

Бързо се върна в коридора, погледна наляво, след това надясно и тогава видя кухнята. Това вече бе единственото място, където мъжът би могъл да се скрие.

Той бутна летящите крила на вратата. Влезе без обяснения, огледа се и отново не видя онзи, когото търсеше. Само двама възрастни китайци режеха зеленчуци. Но имаше още една възможност — служебния вход за доставки. Улман изтича натам, без да обръща внимание на възмутените викове на китайците.

Вратата излизаше в тясна уличка, от която го лъхна непоносима миризма на развалена храна. Огледа се и не видя нищо. Мъжът, изглежда, бе избягал през тази врата нататък по уличката.

Майната му.

Беше успял да му се изплъзне. Улман предпазливо слезе по плъзгавата от мръсотия стълбичка и мина покрай трите издути черни пластмасови чувала за смет.

— Мисля, че го изгубих — каза той в микрофона.

— Добре — чу се в отговор. — Изпращам ти двама души в подкрепа и ще видим дали не можем да го открием.

Улман тихо пристъпи към големия син метален контейнер за боклук, препълнен с още хранителни отпадъци, и в мига, в който надникна зад него, почувства, че го сграбчват за гърлото с ужасяващо болезнена сила. Посегна за револвера си, но в същия миг нещо се заби в дясното му око.

Той се прегъна от болка и изохка. Не знаеше дали окото му не е извадено. Осъзна, че нещото, забило се в окото му, е дуло на револвер. И изведнъж откри, че здравото му око гледа право в две леденосини очи.

— Кой си ти? — прошепна непознатият.

— ФБР — изграчи Улман. — Бауман…

— Приятелю, сбъркал си — каза Бауман, стисна трахеята на русия младеж и го уби.

Агентът на ФБР беше жилав и здрав, но определено му липсваше опит. А и бе видял лицето му… вярно, дегизирано, но този риск не можеше да се поеме. Бауман извади портфейла на убития и намери в него личната му карта — специален агент Ръсел Улман. Прибра картата в джоба си и прошепна повече на себе си:

— Сбърка…

Пластичният експлозив, известен като С-4 и така обичан от терористите, обикновено се доставя в правоъгълни блокчета, опаковани в прозрачно или зелено фолио. Цветът му е чисто бял.