Джоузеф Файндър - Часът нула

— Но не ми се вярва зад това да стоят либийците.

— Защо не?

— И либийците, и иранците разполагат с цял поменик доброволни самоубийци, които едва издържат да дойде часът, в който ще могат да умрат за слава на Аллаха. Изобщо не им трябва да наемат такъв като него.

— Той е най-добрият.

— Те не се нуждаят от най-добрия.

— Не можеш да знаеш това със сигурност. Нямаш представа какъв е замисълът на Бауман.

— Не това исках да кажа. Наема се най-добрият, за да не те заловят, за да не свържат случилото се, каквото и да е то, с теб. На либийците обикновено не им пука дали ги подозират, или не. Даже ако се разбере, че зад инцидента стоят те, толкова по-добре — това ги прави по-известни.

Папас не проговори, давайки й възможност да доразвие мисълта си, а когато видя, че тя няма какво повече да добави, отбеляза:

— Хм, може и да има нещо в това, което казваш.

По същото време един камион на DHL спря пред входа на „Пощенски кутии, Инк.“ на Бродуей 2840, между 110-а и 111-а улици, в непосредствено съседство със сладкарницата „Кълъмбия бейгълс“ и недалеч от Колумбийския университет. Беше съвсем обикновен камион, тръгнал да разнася първата партида пратки за деня. Спрял успоредно на паркиралите до тротоара коли, шофьорът извади три колета „бърза поща“.

Тази сутрин в клона на „Пощенски кутии, Инк.“ работеха двама нови служители. Единият беше тъмнокос мъж над двайсетте, ангажиран с пренареждане на колети. Другият бе симпатична млада руса жена, която явно беше в процес на усвояване на нещата, понеже бе прикрепена към по-опитна, макар и по-млада от нея служителка. Косата на блондинката беше дълга и гъста и чудесно скриваше малката слушалка в ухото й.

На Бродуей, точно до рампата на пощата, чакаше жълто такси, чиято лампа на покрива показваше, че в момента не работи. Шофьорът, възпълен и започнал да оплешивява мъж в евтино кожено яке и избеляла дънкова риза, задълбочено изучаваше вестника си. Понеже се намираше далеч от участъка, в който досега бе работил, той се съмняваше, че има шанс да мине някой, който би могъл да познае в негово лице лейтенант Джордж Рот от нюйоркската полиция.

Жълтото такси — истинско нюйоркско такси, иззето при акция по залавяне на пласьори на наркотици — беше мобилният команден пункт. От него Рот можеше да се свърже с двамата полицаи вътре, които бяха придадени към тяхната група за този конкретен случай.

Осемте души от екипа за наблюдение бяха подробно инструктирани, подходящо дегизирани и разполагаха с необходимото комуникационно оборудване. Под ризите и пуловерите им бяха монтирани безжични микрофони, а слушалките бяха скрити под перуки, в бейзболните кепета или шапките.

По оживената отсечка от Бродуей, точно пред рампата, един агент на ФБР в анцуг за джогинг се опитваше да смени задната дясна гума на сребристия си „Корвет“ — друга конфискувана кола. Млад мъж с лице на латиноамериканец седеше зад волана на паркирана камионетка за разнасяне на пица. Куцукаща бездомна старица бавно тикаше количка за пазаруване, пълна с алуминиеви кутии.

Друг агент наблюдаваше от прозорец на третия етаж в административната сграда от отсрещната страна на улицата. Следващ агент в униформа на сервизен техник и каска на главата задълбочено инспектираше повреден електромер в глуха уличка на десетина метра от входа на пощата.

Във всеки филм се оказва възможно да се проследи за секунди едно телефонно обаждане. Реалността, за нещастие, далеч не е така впечатляваща. Регистриране и трасировка, както го наричат, може да отнеме пет, десет дори петнайсет минути, ако не и по-дълго, а често се удава само след няколко опита.

Но както и да е, сега чакаха Хенрик Бауман — ако наистина колетът бе за него — да позвъни и да се поинтересува дали е пристигнала пратка на името на някой си мистър Джеймс Оукли. Дори да го направеше от телефонен автомат, все пак имаше вероятност, че ще успеят да го засекат навреме.

В 11:14 той позвъни.

Разговорът пое младата руса полицайка, която сопнато се осведоми:

— Името ви, ако обичате? — После направи знак с показалец. — Сега ще проверя, господин Оукли. — И натисна бутона за временно задържане на разговора.

Партньорът й вече задействаше процедурата по трасировката и без да сваля слушалката от ухото си, каза на жената:

— Задръж го колкото може по-дълго.

— Ясно — отговори тя. — Но той каза, че бързал, и наистина не знам дали ще мога да го задържа.

— Разбира се, че ще бърза — съгласи се мъжът. — Да не е идиот! — А в слушалката каза: — Да, добре. Разбрах, ще се постараем.