Джоузеф Файндър - Часът нула

Изминаха десет секунди, след това двайсет.

— Трябва да се обадя отново и да кажа нещо — обезпокои се русата жена, — иначе той ще заподозре нещо и ще го изгубим.

— Казват, че е от Манхатън — съобщи партньорът й. — Не съвсем в централната зона. Давай, давай, човече. Побързай малко.

— Мат…

— Да, да, добре. Обади се, кажи му нещо… измисли нещо, за бога. Спечели още малко време!

Тя натисна отново бутона, включи се във временно прекъснатия разговор и каза:

— Имаме нещо за вас и се опитвам да го открия. Плик ли очаквате, или пакет? Има разлика, защото ги съхраняваме на различни… О, майната му! Затвори. — Тя остави слушалката. — Изгубихме го.

Бауман окачи слушалката на телефона в кабината и бързо се отдалечи. По съображения за безопасност не искаше да остава на открита телефонна линия повече от двайсет секунди. Нямаше никаква представа в каква степен се е развила технологията за проследяване на обажданията през годините, които бе прекарал зад решетките, но не искаше да се запознава с евентуалния прогрес на свой гръб. Беше научил най-важното; пакетът бе пристигнал. Дори да бяха трасирали този телефон, докато стигнеха тук, той отдавна щеше да си е отишъл.

Може би проявяваше прекомерна предпазливост. В края на краищата беше крайно малко вероятно, че някоя от агенциите за опазване на закона е научила нещо за тази пощенска пратка. Но той се доверяваше на инстинктите си — нали точно те бяха опазили живота му в неговата изпълнена със смъртно опасни рискове кариера.

Подчинявайки се на все същата свръхпредпазливост, той се бе и дегизирал: дълга рошава кестенява перука, естествена на пръв поглед брада, изкуствено коремче, свободна бяла риза. Пак затова взе такси до „Пощенски кутии, Инк.“, където мина по улицата, за да огледа предварително ситуацията. Не намери основания за безпокойство, макар че ако го бяха надушили, екипът за наблюдение едва ли щеше да бъде лесно откриваем.

Той влезе в помещението на пощенския клон. Единственият друг човек вътре беше млад мъж на гишето, който, заслушан в уокмена си, попълваше някакъв дълъг формуляр, приличащ на молба за постъпване на работа.

— Мога ли да ви помогна? — попита младата жена зад гишето.

— Не, благодаря — отговори Бауман, загледан в изложената колекция от сгъваеми картони за кутии с различни размери. После спокойно се обърна към служителката и с небрежен тон попита: — Къде впрочем е Дона?

— Дона? — с недоумение повтори жената.

— Онази, която нормално работи дневна смяна тук — уточни Бауман. Беше идвал тук вече два пъти, всеки път дегизиран по различен начин, и бе дочул, че някаква Дона винаги поема дневната смяна. — Не се ли сещате? Руса. Дълга коса.

— О… тя ли? Съжалявам. Аз съм нова тук. Дона излезе и няма да се връща… спомена, мисля, че отива на плаж. Вие какво, да не сте й приятел?

Инстинктите на Бауман му крещяха да излезе веднага. Едва сега осъзна, че и двамата зад гишето са нови. Това никак не му харесваше. Още по-малко му харесваше, че кандидатът за работа беше сложил връз ушите си слушалките на уокмена. Това го правеше особено съмнителен. Слушалките можеха да се използват за връзка с команден пункт. От друга страна, всичко това можеше да има и напълно естествено обяснение. И все пак инстинктите му казваха да не рискува.

— Да — каза той. — Предайте й поздрав от Били. — Той погледна часовника си, сякаш закъсняваше за среща, и излезе.

Когато измина половината пряка, забеляза, че младият човек с уокмена върви след него.

А това вече никак не му харесваше.

Няколко крачки зад него Ръсел Улман, който в продължение на близо час се бе преструвал, че попълва формуляр, тихо каза в скрития микрофон:

— Не знам дали това е нашият човек, или не, но за всеки случай ще го проследя.

— Разбрано — прошепна гласът в ухото му. — Върни се веднага, щом установиш със сигурност, че не е той.

— Окей — отговори Улман.

Бауман неочаквано тръгна да пресича улицата, промушвайки се между движещите се коли. След малко вече вървеше по тротоара от другата страна. Когато наближи ъгъла, видя в отражението на една витрина, че младежът продължава да го следва.

Следяха го!

Защо? Единственото обяснение бе, че по някакъв начин са разкрили взривателя по пътя му от Белгия. Вярно бе, че имаше много места, където би могло да разберат какво представлява „касетофонът“, но…

Нима Шарейрон бе проговорил?

Малко вероятно. Ако го бе направил, сигурно щеше да изпее и двата адреса, на които Бауман бе поискал да му бъдат изпратени взривателите. А понеже вече беше получил единия без никакви усложнения, това като че ли изключваше Шарейрон.