Джоузеф Файндър - Часът нула

Името на кракера бе Лио Краснер. Работеше за бизнесмени, които не харесват балансите по кредитните си карти и искат да ги променят, за частни детективи и за репортери, търсещи сензации. Беше готов да работи за всякаква организация, способна да го заинтригува, само не и за правителството.

Славата на Краснер бе плъзнала из подземния свят на компютърните кракери още през 1991. Официално се признава, че по време на войната в Персийския залив телевизионната компания Си Ен Ен е наела известен брой компютърни кракери, хакери и фрийкъри 24 24 Човек, извършващ различни дейности, свързани с използването на слабости и уязвими места в телефонната мрежа. — Б.пр. за да заобиколи наложените от американското правителство ограничения за информиране на пресата. На тези компютърни магьосници им беше плащано да прехващат военния трафик от и към комуникационните спътници и да го разшифроват. Краснер се бе оказал ключова фигура в този проект и бе станал незаменим за Си Ен Ен и другите телевизионни мрежи, както и за различни частни лица, желаещи да разберат какво става там.

Бауман си уговори среща с Краснер в един изненадващо ярко осветен, но занемарен ресторант на Уест стрийт, чиито изплескани прозорци гледаха към отвратителна улица.

Лио Краснер се оказа нисичък и невероятно дебел, почти подпухнал. От двете страни на месестото му лице се спускаха огромни бакенбарди. Неизмитата му коса стигаше до яката. Носеше очила с оцветени стъкла и дебели рамки.

Бауман се представи, използвайки американско име и съответна легенда. Краснер протегна влажната си пухкава ръка, за да се ръкуват. След няколко минути, през които се разбра, че общите приказки са безсмислени, Бауман премина на темата и каза накратко какво иска.

Краснер, който до момента бе слушал, скрил уста зад малкия си кръгъл юмрук, бавно премери с поглед Бауман и загадъчно се поусмихна. На съседната маса седна посетител, остави на масата сака си и се зачете в някаква измачкана книга.

— Говорите за нещо изключително сериозно — каза накрая Краснер. — Нещо, след което силно ще се размирише. Най-сетне нещо, след което сигурно дълго, много дълго няма да мога да работя.

— Може би да, а може би не.

— Предполагам сте наясно, че става дума за голяма, действително значителна сума пари?

— Имам предвид шестцифрена сума за няколко дни работа — намекна Бауман.

— Шестцифрена ли? — презрително изсумтя Краснер. — Тогава си намерете някой гимназист. Сигурно се шегувате.

— Добре, предложете хонорара си вие в такъв случай. Но не забравяйте, че в крайна сметка сте само подизпълнител. Да чуем какво искате.

— Хонорарът ми е милион долара и не ме интересува дали ви харесва, или не.

— Не разполагам дори с близка до това сума — отсече Бауман.

— Тогава направете поне сериозно предложение.

— Ако изтръскам всички чекмеджета, ако взема на заем и вляза в дългове, мога да събера към половината от това. Но усилието ще е значително.

— В злато. След вашия номер никоя валута няма да остане стабилна.

— Разбрано. А вие познавате ли поне отчасти системата, използвана от „Манхатън Банк“?

— Разбира се, че познавам „Манхатън Банк“. Малко проучване, някой и друг телефонен разговор и съм готов. — Той подаде отново ръка, този път за сбогуване. — Няма проблем.

Половин час по-късно Папас отбеляза на чаша кафе:

— Те са прави, Сара. Ако беше предала онзи взривател, не само че щяхме да се лишим от източник на много допълнителна информация, но щеше доброволно да си се разделила и с ключово веществено доказателство.

— Идеята ми съвсем не беше да изхвърлям това нещо — каза обезсърчено Сара, защото дълбоко в себе си знаеше, че Папас е прав. — Исках всичко да е както си е било, за да не алармираме ненужно Бауман и… — Гласът й заглъхна. — Добре де, не бях права. Признавам.

— Е, добре — кимна Папас. — Да се греши е човешко, но да се прощава не е в правилата на Бюрото. „Пощенски кутии, Инк.“ отваря след колко… петнайсетина минути, така ли? Работно време от девет до седем. Екипът на място ли е?

— Униформени полицаи, но ми казаха, че били измежду най-добрите в Ню Йорк, каквото и да означава това. Както и да е, те вече са по местата си и наблюдават. Ти какво мислиш за онзи либийски таймер?

— Ед Уилсън продаде цял камион таймери на либийците и никой не може да каже къде са те сега. Не бих изключил някои вече да са минали през доста ръце.

— Арабски ръце?

— Най-вероятно.