Фридрих Незнански: Кутията на Пандора

— Да, другарю Шахов, на Бил, тоест Биляш. Нашият Александър Турецки горе-долу изчисли всички тези ходове. Красниковски чрез Валерия Зимарина и нашия Ромка Гончаренко се е добрал до същия този Биляш, убил го е и е взел чантата с дискетите. Опитал се е да направи копия при своята осведомителка Балцевич, но Грязнов му е развалил работата…

— Александра Ивановна, ами представете се, че все пак е успяла да му ти изкопира? — попита Мойсеев, който досега пазеше гробно мълчание.

— Копия от тези дискети не може да се направят на персонален компютър — каза Борко, — бих ви обяснил и защо, но е много дълго.

— Не, не, Андрюша — спря го с жест Меркулов, — някой друг път.

— Какво да правим, другари? Да се свържем с генералния прокурор на републиката и да му предадем всичко това? — сви рамене Шахов.

— Май никой от вас не си дава сметка какво държим в ръцете си сега — каза Борко. — Извинете за нахалството, но не можем ей така да разхождаме това смъртоносно за цялата планета страшилище. То трябва да бъде унищожено.

— Или да запишем всичко в паметта и да направим защита? Дискетите ще унищожим.

— Между другото, Вася, това не е лоша идея. — Борко се засмя. — Александра Ивановна, лейтенант Монахов днес за втори път предлага съдбоносно решение. Шегата настрана, но той е просто златен. Ако сме живи и здрави, ще ви го взема, да знаете.

— Защо да не сме живи и здрави, Андрей? — възмути се Романова. — Но Василий не си го давам, хич не си прави погрешни сметки. Ще го направя началник на компютърния ни отдел. Защо се червиш, Василий? Кой не може да стреля, но да се оправя с умните машинки не е за всяка глава работа.

— Точно така, Шура — намеси се Меркулов, — аз например изпитвам панически ужас от тях!

— Значи решено. Записваме всичко в паметта на компютъра и въвеждаме защита от външни лица. Впрочем намерих нещо: тук има един компютърен код, Сухов го е нарекъл «Кобилица», ако го изтрием, никой никога не може да се възползува от програмата за започване на война. Сега ще ти покажа как става, Вася. Но трябва да направим и копие на код «Кладенец», това е защита от предишния код. Предлагам незабавно да отнесем дискетата с този код на безопасно място.

— Смятам, че ще помолим Семьон Семьонович да го направи. Колата ми с шофьора е на ваше разположение. Сега ще се свържа с Елцин и ще го помоля да ви приеме. Разкажете му всичко, което знаете — убеден съм, Андрей Викторович, че той ще намери безопасното място.

Шахов вдигна телефона и доста дълго разговаря с някого, компютърният звук заглушаваше гласа му. После той заедно с Борко инструктира Мойсеев. Последният взе чантата с документацията и заситни към вратата, забравил бастуна си.

Борко и Монахов отново се вглъбиха в екрана, а Романова се разтревожи:

— Няма никакви новини от Турецки и Грязнов.

Вратата на входа се отвори още преди Красниковски и неговите хора да я бутнат. В същия миг от двете коли и джипа изскочиха командосите. Двете групи застинаха една срещу друга, само цевите се полюляваха, а Красниковски нададе бесен вик:

— Откраднали са касата!

Но никой не помръдна от мястото си. Започналата да се събира тълпа около тях изведнъж се разпръсна като по вълшебен знак. Долетяха няколко милиционерски коли, с каскадьорска ловкост блокираха пътя за отстъпление на враждуващите групи. От всички прозорци стърчаха дула като от бойници.

— Рома, мятай се! — викна Грязнов, без да спира.

След колата му пред входа мина друга с отворена врата. Гончаренко се прегъна, удари с глава един командос в корема и без да се изправя, се втурна към колата. Но гърчавият с очилата се вкопчи в униформата му и това щеше да бъде краят и за двамата, ако един от милиционерите не беше стрелял пръв, противниковите командоси — неясно от коя групировка — отговориха, но Гончаренко вече беше издърпан в колата заедно с гърчавия и се понесоха към Кримския мост. Останалите от милицията обърнаха колите си, като се прикриваха с предупредителна стрелба, която взривяваше асфалта на моста.

— Махнете този шизофреник от мен! — изкрещя Гончаренко, като се мъчеше да се отскубне от вкопчаните в него ръце на гърчавия, който явно беше загубил ума и дума от страх и се вреше напред, буташе шофьора, сякаш щеше да изскочи през предното стъкло.

— Успокой ги и двамата, Татяна! — злобно подвикна шофьорът. — Куршумите пробиха резервоара, бензинът се лее, няма да успеем да стигнем до «Петровка». Ако се бутаме така, може и да хвръкнем във въздуха!