Фридрих Незнански: Кутията на Пандора

След като последваха от разклона шедьовъра на немското автомобилостроене, милиционерите го проследиха до «Фрунзенска», до познатата сграда с червени тухли, къщата на Красниковски. По-нататъшните действия зависеха от развоя на събитията.

Гончаренко и другите трима още не бяха изчезнали във входа, когато пристигнаха още два автомобила чужди марки. Великолепието на западните коли докара Грязнов до нервна криза.

По улицата бързаха минувачи, майки и баби бяха излезли с децата, минаваха прегърнати двойки. Трябва да подготви момчетата си за всякакви каши с непредсказуеми последици. Трябва да бъде осигурена най-напред безопасността на нищо неподозиращите столичани. Грязнов даде необходимите разпореждания…

— Тежко му на Ромка. Сега трябва да помислим как да го измъкнем, Саша.

— Гончаренко ли?

— Защо, не е ли човек? Подлец, но човек… Пуши ли ти се?

— И още как!

— Ето, имам машинка за цигари.

Турецки остави пистолета и без да откъсва поглед от улицата, направи цигара с машинката — тя стана на дъга; дръпна дълбоко.

— Сега всичко зависи от тарашорските способности на «вечевците». Ако свършат претърсването, преди да се върне стопанинът, ще ги приберем без много шум, нека Шура се занимава с тях. Или направо прокурорът на републиката. Ако не — да се оправят помежду си. За нас най-важното е да си вземем Роман.

— Как мислиш, дали Беса е с тях?

— Единият беше генерал Феоктистов от КГБ. От другите двама ме съмнява този кльощавият, нали го видя, чепатият.

— Прилича ми на един Пушкинов герой.

— Какво каза?

— Точно това. Нали знаеш, Пушкин си е рисувал в полетата. Сложи му едни рогца и става досущ като Стария Бес от «Приказка за попа и за слугата му Балда». Ами да, Беса!

— Хайде бе!

— Сериозно… Слава, гледай!

— Виждам, Сашок. Е, мисля, че започва мелето. Хвърляй цигарата, вземи си оръжието.

От пресечката излетя кола, изсвириха спирачките, тя закова пред входа, отвътре се измъкнаха няколко биячи начело с Артур Красниковски. Зад тях спря джип, но пътниците останаха вътре.

Грязнов вдигна радиотелефона.

— До всички. До всички. Пълна готовност.

Борко и Монахов вече три-четири часа се мъчеха да разгадаят компютърния ребус, но на екрана не се появяваше нищо освен чертички и нули. Когато бяха загубили всякаква надежда, Монахов внезапно се сети:

— Защо не проверим дискетите, които намерихме в имението. Нали бяха там, където открихме трупа на генерал Сухов. Може в тях да е разковничето.

Борко сви рамене, а Романова послушно отиде за вещественото доказателство.

— Браво, Вася, гениален си, виж, тук е конвертиращата програма. Какви идиоти, дори не са се сетили да унищожат дискетите.

— През ум не им е минало, че ще намерим онази гробница, Андрей Викторович. Ако следователят Турецки…

— Чакай, Вася… момент — тихо го прекъсна Борко и изкрещя: — Александра Ивановна! Свържете ме незабавно с Меркулов, веднага да дойде!

Докато четеше компютърния текст, Борко все по-ясно разбираше защо хората от задкулисните организации така яростно преследваха Ника, Турецки и другите лица, така или иначе съпричастни към тайната.

Работата е в това, че да натиснеш копчето и да започнеш Третата световна война, атомно-водородната касапница, не е толкова лесно. Съществуват три куфарчета с кодовете. Едното е у президента на страната Горбачов. Второто — у министъра на отбраната Язов. Третото — у председателя на КГБ Крючков. И само тримата заедно могат да започнат или, напротив, да отменят войната.

А пред очите на Борко на екрана на компютъра светна четвъртият, основният код, разработен в свръхсекретен институт — «пощенската кутия» на генерал-лейтенант Сухов. Този код беше изготвен по заповед на военнопромишленото ведомство, главния господар на държавата — «Вече»-то. Президентът, военният министър и шефът на тайната полиция си въобразяват, че съдбата на света е в ръцете им. Притежателите на четвъртия код нямат нужда от партньори: те могат сами да решат изстрелването на атомно-водородните бойни глави към САЩ, Великобритания, Китай или всяка друга точка на планетата. Ако сметнат, че още е рано — отказват се, и всички предишни заповеди (на президента, на министъра, на председателя на КГБ) отиват по дяволите!

— Нашите момчета май наистина са намерили у Красниковски кутията на Пандора! — обади се най-накрая Меркулов.

— Май започвам да се досещам какво е станало. КГБ е замислил военен преврат. Вашите Красниковски, Амелин и прочие са знаели, че Сухов притежава този код. Амелин е търсил директно връзка с него, но той е успял да предаде чантата на онзи от Държавна сигурност… как му беше името…