lovech - Profesionalistite

„Добре, върви! Просто се сниши и се приготви да стреляш. Пази си гърба. Едно...две... Сега!“

Сакс изскочи в основната част на пресечката с вдигнат пис­толет и приклекна рязко.

И точно в този момент лявото ѝ коляно напълно отказа.

Преди да успее да види ясно къде би могъл да я причаква неизвестният извършител, тя падна върху облите камъни, като успя да дръпне пръст от спусъка и да не стреля случайно един-два пъти. Амелия Сакс се търкулна веднъж и остана да лежи просната и изумена - идеалната мишена.

Дори зрението ѝ изневери. От болка в очите ѝ бликнаха сълзи.

Сакс обаче се застави да пренебрегне болката и с мъка зае легнала позиция за стрелба, насочила дулото на пистолета към задънената уличка, откъдето НИ 516 трябваше да я нападне. Да се прицели в нея. Да стреля с патрони с кух връх.

Само че него го нямаше.

Тя примигна, за да прогони сълзите, после ядосано изтри очи с ръкав.

Пуста. Уличката беше пуста. 516 го нямаше.

С мъка се изправи, прибра оръжието в кобура и разтри ко­ляното си. Добра се куцукайки до улицата и разпита хората на тротоара. Обаче никой не беше забелязал светла кола, никой не беше видял набит мъж с кестенява коса и военна стойка, който се държи странно, никой не беше видял никакви оръжия.

Стоеше с ръце на кръста и се озърна на запад и на изток. Всичко беше идеално, всичко беше нормално. Обикновен ден в Ъпър Уест Сайд.

Сакс се върна в пресечката, мъчейки се да преодолее куцукането. Боже, как болеше. Взе китайската храна и я хвърли в контейнера.

В Ню Йорк не важи правилото за петте секунди, когато из­пуснеш нещо на земята.

54.

- Беше прав, капитане - провикна се Майкъл Поатие от те­расата на втория етаж пред апартамента на Анет Бодел в Насау. - Страничният прозорец е разбит с лост. Бари Шейлс - или ва­шият неидентифициран - е проникнал с взлом или преди, или след като я е убил.

Райм вдигна поглед и погледна яркото небе с присвити очи. Не виждаше ефрейтора, а само сянката на палма, която летар­гично поклащаше клони близо до покрива на сградата, в която беше живяла студентката проститутка Анет.

Това беше другото местопрестъпление, което имаше пред­вид. Знаеше, че убиецът на Анет е трябвало да дойде тук, за да провери дали тя има информация за него и за посещението му в „Саут Коув“ предишната седмица. Поатие и хората му вече бяха идвали - след обявяването ѝ за изчезнала, - обаче само за да проверят дали тя не е тук. Ключалките бяха непокътнати и полицаите не бяха проверили нищо повече.

- Вероятно впоследствие - провикна се Райм. Част от въ­просите по време на изтезанията на Анет сигурно са били за бележници с адреси и за компютърни файлове, в които може да го е споменала. Дневници, разбира се. Всички това щеше да е изчезнало, обаче той се надяваше все пак да са останали някак­ви следи от неизвестния извършител.

Малка група местни жители с черни лица се бяха събрали наблизо и оглеждаха антуража. Райм предполагаше, че трябва да разговарят по-дискретно, обаче между него и Поатие имаше седем метра и половина, така че не му оставаше друг избор, освен да крещи.

- Не влизай вътре, ефрейтор. Рон ще се заеме. - Обърна се. - Новобранец, как върви?

- Почти съм готов, Линкълн. - Навличаше предпазен гащери­зон на бахамската полиция и сглобяваше основното оборудване.

На Райм изобщо не му хрумна лично да огледа местопрес­тъплението, макар че по-рано се беше изкушил. Сградата ня­маше асансьор, а пренасянето на инвалидната количка нагоре по паянтовите стълби беше почти невъзможно. Освен това Пуласки беше добър. Почти колкото Амелия Сакс.

Полицаят застана пред Райм, като че ли очакваше брифинг. Обаче криминалистът просто каза:

- Местопрестъплението е твое. Знаеш какво да правиш.

Младият мъж кимна и пое нагоре по стълбите.

Отне му близо час да направи огледа.

Когато Пуласки излезе с половин дузина пликчета за ули­ки, той попита Райм и Поатие дали искат веднага да погледнат веществените доказателства. Криминалистът се позамисли, но накрая реши да отнесат всичко в Ню Йорк и да проведат ана­лизите там.

Част от решението му се дължеше на навика му да работи с Мел Купър.

А друга част - на факта, че Сакс му липсваше, макар че не би го споделил с друго човешко същество освен с нея.

- Кога можем да си тръгнем? - попита той Том.

Том погледна в телефона си.

- Ако стигнем до летището след половин час, ще успеем за следващия полет.

Райм изгледа ефрейтора.

- Трябват ни най-много двайсет минути - увери го Поатие.