lovech - Profesionalistite

Не одобрявам какво казвате, но ще защитавам до смърт правото ви да го казвате.

Ивлин Биатрис Хол,

„Приятелите на Волтер“, 1906 г.

Вторник, 9 май

I

Отровното дърво

1.

Светкавицата го обезпокои.

Проблясък в далечината, бял или светложълт.

Откъм водата? Откъм ивицата суша срещу тихия тюр­коазен залив?

Тук беше в безопасност. Тук се намираше на красиво и уединено място. Тук беше далеч от медийния блясък и от враждебните погледи.

Роберто Морено хвърли поглед през прозореца. Беше около четирийсетте, но не виждаше добре, затова побутна очилата и огледа околността - градината отвъд прозореца на апартамента, тесния бял плаж, трептящото синьо-зелено море. Красиво, уединено... и защитено. Наблизо не се покла­щаха лодки. Но дори някой въоръжен неприятел да бе нау­чил, че той е тук, и да бе успял да се промъкне незабелязано през фабриките на малкия остров на километър и полови­на отвъд водата, разстоянието и замърсяването замъгляваха гледката и изстрел би бил невъзможен.

Никакви светкавици, никакви проблясъци.

Разбира се, че беше на сигурно място.

Но Морено беше напрегнат. При него, също като при Мартин Лутър Кинг и Ганди, винаги имаше риск. Такъв беше животът му. Не се страхуваше от смъртта. Страхуваше се да умре, преди да си е свършил работата. Беше още млад и го чакаше много работа. Събитието, с чието организиране беше приключил преди около час, беше важно и със сигур­ност щеше да привлече внимание, но беше само едно от поне дузина, планирани за следващата година.

Отвъд се разкриваше богато бъдеще.

Облечен със скромен жълто-кафяв костюм и бяла риза и кралскосиня вратовръзка - съвсем в карибски стил, ниският и набит мъж наля две чаши кафе от каничката, донесена от румсървиз, и се върна на канапето. Подаде едната на репор­тера, който нагласяваше диктофон.

- Сеньор Де ла Руа. Мляко? Захар?

- Не, благодаря.

Говореха на испански, който Морено владееше свободно. Мразеше английския и го употребяваше само при необходи­мост. Така и не успя да се отърве напълно от акцента от Ню Джърси, когато говореше на майчиния си език. Звученето на собствения му глас го връщаше в ранните му години в САЩ - баща му работеше много и беше трезвен, а майка му - точно обратното. Пусти пейзажи, побойници от гимназията наб­лизо. Докато не дойде спасението: семейството се премести на доста по-приятно място от Саут Хилс, където дори езикът беше по-изтънчен.

- Моля, наричайте ме Едуардо - каза репортерът.

- Аз съм Роберто.

Името му всъщност беше Робърт, но то се свързваше с адвокати от Уолстрийт, политици във Вашингтон и генерали на бойното поле, осеяли като с евтино семе чуждата земя с телата на местните.

Така че предпочиташе Роберто.

- В Аржентина ли живеете? - попита Морено журналиста - слаб, оплешивяващ мъж, със синя риза без вратовръзка и с овехтял черен костюм. - В Буенос Айрес?

- Точно така.

- Знаете ли какво означава името на града?

Де ла Руа отговори, че не знае.

- Означава „хубав въздух“, разбира се - каза Морено. Че­теше много - по няколко книги на седмица, предимно лати­ноамериканска литература и история. - Обаче въздухът, кой­то се има предвид, е в Сардиния, Италия, а не в Аржентина. Наречен е така на селище на върха на хълма в Каляри. То се намирало, така да се каже, над острите миризми на стария град и затова е наречено Буен Айре. Испанският изследова­тел, който открил днешния Буенос Айрес, го кръстил на това селище. Разбира се, говорим за първите заселници в града. Били пометени от местните, които не харесвали европейска­та експлоатация.

- Дори и легендите ви имат определена антиколониална насоченост - отбеляза Де ла Руа.

Морено се изсмя и отново погледна през прозореца.

Проклетият проблясък. И все пак не виждаше друго ос­вен дърветата и растенията в градината и мъглявата ивица суша на около километър и половина. Мястото, където беше отседнал, се намираше на безлюдния югозападен бряг на Ню Провидънс, островът на Бахамите, където се намираше Насау. Територията беше оградена и охранявана. Градината бе запазена само за този апартамент и защитена от високи огра­ди на север и юг, а на запад се простираше плажът.

Нямаше никого. Нямаше как да има.

Може би птица. Или потрепване на листо.

Неотдавна Симон беше огледал района. Морено поглед­на към него - огромен, мълчалив бразилец, с тъмна кожа и хубав костюм - телохранителят му, облечен по-елегантно от него. Трийсет и няколко годишният Симон изглеждаше достатъчно опасен, както се очакваше от всеки охранител, но не беше гангстер. Преди да стане цивилен експерт по сигур­ност, той беше офицер в армията.