lovech - Profesionalistite

Отровното дърво.

Отровно...

Отров...

Понеделник, 15 май

II

Опашката

2.

- Идва ли? - попита Линкълн Райм, без да се опитва да при­крие раздразнението си.

- Случило се е нещо в болницата - долетя гласът на Том от коридора, от кухнята или където се намираше. - Ще закъснее. Ще се обади, когато се освободи.

- Нещо. Е, това казва много, няма що. Нещо в болницата.

- Така ми каза.

- Той е лекар. Би трябвало да е конкретен. И не бива да за­къснява.

- Той е лекар - повтори Том, - което означава, че има спеш­ни случаи.

- Обаче той не казва „спешен случай“. Казва „нещо“. Опе­рацията е насрочена чак за двайсет и шести май. Не искам да се отлага. А и не виждам защо не може да я направи по-рано.

С червената си инвалидна количка Райм стигна до един мо­нитор. Спря я до ратановия стол, в който седеше Амелия Сакс. Тя беше с черни дънки и черна грейка без ръкави. На тънка ве­рижка на врата ѝ висеше медальон с един диамант и една перла. Беше рано и пролетното слънце влизаше през прозорците, които гледаха на изток, и се отразяваше в червената ѝ коса, старателно пристегната в кок с помощта на фиби. Райм насочи вниманието си отново към екрана, преглеждайки доклада от местопрестъпле­нието на убийство, чието разследване Полицейското управление на Ню Йорк току-що бе приключило с негова помощ.

- Почти е готово - каза тя.

Седяха във всекидневната на неговата къща на Сентрал Парк Уест в Манхатън. Вероятно някога, по времето на Бос Туид, стаята е била тиха и уединена, но сега изпълняваше функ­циите на криминална лаборатория. Беше пълна с оборудване и измервателни уреди за изследване на доказателства, компютри и кабели, навсякъде имаше кабели, които затрудняваха прид­вижването на инвалидната количка.

- Лекарят закъснява - промърмори Райм на Сакс. Не беше необходимо, тъй като тя се намираше на три метра от него. Оба­че той все още бе раздразнен и му стана по-добре и от неодо­брението на някой друг. Внимателно премести лявата си ръка на тъчпада и прегледа последния абзац от доклада.

- Добре.

- Да го изпратя ли?

Той кимна и тя натисна някакво копче. Шейсет и пет шиф­ровани страници се отправиха към ефира, за да пристигнат на десетина километра от тук, в Нюйоркското полицейско упра­вление в Куинс, където щяха да се превърнат в гръбнака на слу­чая „Щатът срещу Уилямс“.

- Готово.

Беше готово, с изключение на свидетелските показания по делото срещу наркобарона, който изпращаше дванайсет-тринайсетгодишни деца по улиците на Източен Ню Йорк и Хар- лем, за да убиват по негово нареждане. Райм и Сакс бяха успели да открият и анализират частична следа и отпечатъци, които ги отведоха от обувките на един младеж до витрина в Манхатън, до килима на един лексус, до ресторант в Бруклин и най-накрая - до къщата на самия Тай Уилямс.

Водачът на бандата не беше присъствал на убийството на свидетеля, не беше докосвал оръжието, нямаше доказателства за поръчката, а младият стрелец беше прекалено уплашен, за да свидетелства срещу него. Но тези пречки нямаха значение за делото: Райм и Сакс бяха събрали доказателства, които водеха от местопрестъплението право към Уилямс.

Той щеше да прекара живота си в затвора.

Сакс положи ръка върху лявата ръка на Райм, привързана върху инвалидната количка. Сухожилията, едва видими под бледата ѝ кожа, му подсказаха, че го стиска. Високата жена се изправи и се протегна. Работеха по завършването на доклада от рано сутринта. Тя се събуди в пет. Той - малко по-късно.

Райм забеляза, че Амелия потрепна, докато вървеше към масата, където беше чашата ѝ с кафе. Напоследък артритът в бедрото и коляното ѝ я мъчеше. Нараняването на гръбначния стълб на Райм, което го остави напълно парализиран от шията надолу, беше описано като унищожително. И все пак дори за миг не му причини болка.

„Които и да сме, телата ни донякъде ни предават“ - помисли си той. Дори доволните в момента бяха обезпокоени от облаци на хоризонта. Той съжаляваше атлетите, красавците и младите, които вече очакваха упадъка със страх.

По ирония на съдбата за Линкъл Райм беше точно обратно. Той беше излязъл от деветия кръг на ада благодарение на нови­те хирургически техники и на екстремното си отношение към упражненията и рискованите експериментални операции.

Мисълта за предстоящата операция отново извика раздраз­нението му от закъснението на лекаря за днешната среща.

Чу се звънецът на входната врата.