lovech - Maskata na zloto

На редактора ми, Стейси Кримър,

чиито интелигентност, вкус,

изключителен усет и безграничен ентусиазъм

превърнаха създаването на този роман

в истинско удоволствие.

1 .

Дъждовете започнаха през април и отначало не бяха по­вече от обикновените за този месец невинни пролетни превалявания. Но те продължиха до средата на юни и ставаха все по-проливни. Валеше денонощно по четири, по пет дни сед­мично - упорит непрекъснат порой, който като че ли спираше само за да поеме дъх и да започне с нова сила. Зимата бе теж­ка, една от най-суровите от много години насам, и отначало водата се застояваше на повърхността: невъзможно бе да про­никне във все още замръзналата почва. Човек имаше всички основания да мисли, че Кънектикът е прехвърлен от някоя ги­гантска сила сред вечния лед на Сибир... Но после земята се поотпусна и погълна водата в жадните си недра, за да възста­нови нивата на кладенци и резервоари, да напои замрели в копнеж корени. Напълниха се езера и реки, а през горите и задните дворове на Кламдън пъргаво се запровираха безброй потоци и лъкатушни ручейчета.

Земята насити жаждата си и водата пак се застоя на по­върхността ѝ, запросмуква се в мазета, заля поляни, запълзя към хълмовете, издигащи се високо над реките, загриза пъти­щата и тротоарите първо се издуха на места, а после пропад­наха и се нашариха с опасни клопки тук и там.

В долната част на разсадника минаваше пълноводен по­ток, който беснееше и се пенеше, откъсвайки големи буци пръст от брега. Ден след ден водата се разливаше все по-нагоре и по-нагоре по наклона на подадения бряг, любопитно протегнала ледени пръсти към младите елхички и борчета. Тя продължи да поглъща с незадонолим апетит подгизналата почва и скоро запляска около борчетата в най-долната част на разсадника.

След пет седмици почти непрекъснат дъжд водата, на­воднила разсадника, изкорени първата елхичка, не по-висока от метър и двайсетина сантиметра. Тя никога повече нямаше да отнесе аромата си в тържествено украсения за Коледа дом на някое дете... Потокът я отнесе до реката, чиито мътни води вече влачеха какво ли не, отмъкнато оттук-оттам. Те задъл­баха с незаситено любопитство в дълбоката дупка, останала на мястото на дръвчето, и накрая успяха да измъкнат от нея пластмасова торба за отпадъци, поставена там неизвестно ко­га. В течение на годините корените на дръвчето бяха проник­нали в нея, а сега налягането на водата доразшири вече обра­зуваните дупки. Съдържанието ѝ се люлееше напред-назад по повърхността на придошлата вода и ги разкъсваше още пове­че...

Най-сетне дъждовете спряха и мътните води на пороя започнаха да се прибират в бреговете на потоци и ручейчета. Течението дръпна торбата още веднъж и от нея неочаквано се материализира някаква кост, която се позалюля за миг, зака­чена с единия край за нещо по-голямо вътре, после се освобо­ди напълно и заплува в потока, който я завъртя и понесе все още с неукротена сила към Кламдън.

***

Томас Терънс Терун, шефът на кламдънската полиция, носеше картонена табличка с две кафета и две кифли към ко­лата си. Постави я върху нея, за да отвори вратата. Преди да се плъзне с известно усилие зад волана, погледна към изясня­ващото се небе. Движенията му бяха затруднени от радиото, фенерчето и пистолета, прикрепени към колана му - обикно­вената екипировка на един полицай.

— Бих могъл да бъда дърводелец - заяви той, докато изместваше радиото на бедрото си, за да не му убива на гър­ба - вместо високоуважаван полицай.

— Ще печелиш повече пари. В наши дни дърводелците вземат около петстотин долара на час.

— Ето на, човек се учи, докато е жив: досега смятах, че така печелят водопроводчиците — въздъхна Тий.

— И те не могат да се оплачат.

Тий подаде едно от кафетата на Джон Бекер.

— Вярно е, че заплатата ми не е голяма, но като шеф на полицията имам отлична възможност за рушвети.

— Взе ли някой и друг добър рушвет напоследък? - за­пита Бекер.

— В момента пиеш част от него.

— Чакай, чакай!... Я да се уточним: тази чаша кафе ре­зултат на изнудване ли е, или на подкуп?

— Подхвърлих само, че при добро желание биха могли да ми дадат двойно кафе и да не ме карат да се връщам обратно за второто. Не искам обаче да кажа, че само едно нищо и никакво безплатно кафе е достатъчно да ме задържи на тая работа. Я погледни двете кифли: виждаш ли някаква разлика между моята и твоята?