lovech - Maskata na zloto

— Казвам се Джон Бекер - представи се той.

— О, да... Не изглеждате напълно според представите ми за вас.

— За съжаление не изглеждам и така, както аз самият бих желал - въздъхна примирено Бекер.

Тя му подаде лява ръка и стисна енергично неговата.

— Не бих бързала да се променям, ако бях на ваше мяс­то - заяви тя с лека усмивчица.

— Господин Бекер е... - замънка Тий.

— Знам кой е господин Бекер - прекъсна го тя. - Всички тук знаем кой е, дори и да не сме се срещали с него. Той е знаменитост.

— Е, не съвсем - запротестира Бекер.

— Хайде, хайде, недейте да скромничите. Нали вие из­бихте всички ония, както се говори? - Бекер неволно трепна, лицето му потъмня. - Не се смущавайте - продължи тя. - Те са си го заслужили до един, сигурна съм.

— Бяха серийни убийци - обади се Тий, - но той не оби­ча да се говори на тази тема.

— Съжалявам, ще ми простите ли? - Тя докосна ръката му със свободната си ръка и ребрата ѝ изпъкнаха ясно под кожата. - Трябва да ми простите, иначе ще се чувствам ужасно.

— Няма проблеми. - Бекер успя да се усмихне студено.

— Благодаря. - Тя задържа погледа си на него, преди да се обърне пак към Тий. Тикна му костта под носа, като я раз­маха нетърпеливо. - Е, капитан Терун, това е ваше, прибере­те си го. Няма да го държа вечно я! Възможно е микробите убийци вече да са се изпарили, но каква е гаранцията, че няма други микроби?

— Аз не съм капитан - коригира я Терун, като пое кост­та от нея, хващайки я внимателно през пластовете книжна кър­па.

— А би трябвало! Ако зависеше от мен, бих ви произве­ла в полковник.

Тий се разсмя.

— Стига ми и да съм шеф на местната полиция.

— Не съм срещала по-скромни мъже от вас двамата - възторжено възкликна тя. - Нямам думи да ви обясня колко освежаващо ми действате. Съпругът ми... е, хайде да не нав­лизаме в подробности.

— Ще ми покажете ли къде го намерихте? - запита Тий.

— Разбира се! Последвайте ме.

Докато вървеше към задния двор, жената няколко пъ­ти докосна ръката на Тий, сякаш за да запази равновесие, въпреки че според Бекер теренът не я заплашваше с ни­що.

Останали сами в колата по-късно, Тий го запита:

— Е, какво ще кажеш?

— Привлекателна жена - отговори веднага Бекер. - Мал­ко е дребничка, но симпатична.

— Нямах предвид жената - отвърна Тий нетърпеливо.

— По другия въпрос считам, че имаш проблем.

— Точно от това се страхувах. - Тий внимателно поста­ви костта върху задната седалка. - Човешка е, нали?

— Така изглежда. Хумерус.

— За тебе може да е забавно 21, но за мене не е.

— „Хумерус“ е латинското название на тази кост.

— О, господи, страхотно си падам по образовани люде! А на американски - раменната кост, така ли?

— Нещо такова.

— По дяволите! Ще извикам лекар да си каже тежката дума, но е човешка, нали?

Бекер кимна.

— Не е изключено да е наводнена цяла гробница!

— Поне знаеш къде да търсиш - опита се да го успокои Бекер.

— Къде?

— В горното течение на потока.

— Щях да се сетя и сам, ако ми беше дал време. А ти дори не се поколеба и за миг. Бърз като светкавица. Бърз ка­то федерален агент. - Тий посегна към радиотелефона. - Съ­жалявам за приказките ѝ - добави той, като смени тон. - На­дявам се, че не те разстрои много.

— Разбира се, че ме разстрои - отвърна Бекер. - На тебе лично как ще ти се хареса да бъдеш знаменитост, заради бройката хора, които си убил?

— Ъъ... съжалявам.

— Грешката не е твоя.

— Тя говори прекалено много.

— Коя е тя всъщност?

— Госпожа Лий? Ами как да ти кажа - думата „домаки­ня“ използва ли се още? Или предпочитаме „неработеща май­ка“? Родител на пълно работно време или нещо подобно. Съп­ругът ѝ върши нещо във връзка със складовете в града. Едва ли могат да си разрешат живота тук, но го правят заради учи­лищата на децата си - струва ми се, че има някаква такава сделка.

— Откъде я познаваш?

— Хей, аз съм шеф тук! Познавам куп хора... Веднъж имаше проблем с някакъв дребен мародер - поне според ме­не. Или просто си беше въобразила, че наоколо дебне някой. Тя е малко нещо невротичен тип, може би си попадал на таки­ва жени... Всъщност не я познавам особено добре.

— Имаш ли да ми казваш още нещо за госпожа Лий? - не се предаваше Бекер.

— Защо? - Тий го погледна уж озадачено. - Почти не я познавам. - Бекер кимна, демонстративно загледан през про­зореца. - Хей, какво?... Какво?

Бекер сви рамене.

— Нищо. Да се задълбаваш твърде много в нещата е професионален риск.

— И приятелското отношение на хората към шефа на полицията е професионален риск. Предпочитам да треперят от нечиста съвест в мое присъствие, но някои от тях просто стават по-фамилиарни, отколкото им се полага. Не съм вино­вен аз я!