Мислейки за Джон Макдоналд
Когато паднем в пропастта, разбираме цената
на живота.
Джоузеф Кембъл
Заеби, хич да не ти пука.
Джими Голд
Първа част
Заровеното съкровище
1978
— Събуди се, гений.
Ротстийн не искаше да се събуди. Сънуваше нещо прекрасно: първата си жена, каквато беше няколко месеца преди да му стане съпруга — седемнайсетгодишна и съвършена от главата до петите. Голото ѝ тяло блестеше пред очите му. И двамата бяха голи. Той беше на деветнайсет, под ноктите му имаше грес, но на нея не ѝ пукаше (поне тогава), защото бъдещият ѝ съпруг имаше мечти и тъкмо затова го харесваше. Вярваше в мечтите дори повече от него, и то с основание. В този сън тя се смееше и посягаше към онази част от анатомията му, която беше най-лесна за хващане. Ротстийн се опита да потъне още по-дълбоко в дебрите на подсъзнателното, обаче някой го хвана за лакътя, разтърси го и сънят се спука като сапунен мехур. Той вече не беше на деветнайсет и не обитаваше двустаен апартамент в Ню Джърси; след шест месеца щеше да стане на осемдесет и живееше във ферма в Ню Хемпшир, където според завещанието му щяха да го погребат. В спалнята имаше трима мъже със скиорски маски — червена, синя и канареножълта. Ротстийн се помъчи да си внуши, че продължава да сънува (само дето романтичният сън беше заменен от кошмар, както се случваше понякога), обаче онзи пусна ръката му, хвана го за рамото и го просна на пода. Ротстийн си удари главата и изкрещя.
— Престани! — процеди човекът с жълтата маска. — Да не искаш да загуби съзнание?
— Леле, вижте! — възкликна онзи с червената маска. — Дъртакът се е надървил. Сигурно е сънувал, че се чука.
Човекът със синята маска, който беше разтърсвал стареца, промърмори:
— Чукане — дръжки. Пикае му се, затуй му е щръкнал. На тая възраст нищо не може да ги възбуди. Моят дядо…
— Затваряй си устата — сряза го Жълтата маска. — На никого не му дреме за дядо ти!
Въпреки че беше замаян от удара и още обвит от изтъняващата завеса на съня, Ротстийн разбра, че е загазил. Една дума изникна в ума му: крадци . Погледна тримата, появили се като по чудо в спалнята му; главата го болеше (вземаше лекарства за разреждане на кръвта и на дясното му слепоочие щеше да се появи голяма синина), сърцето му с опасно изтънели стени биеше до пръсване. Тримата мъже, които освен страховитите маски носеха ръкавици и тънки якета, се наведоха над него. „Втасах я — каза си той. — Нападнаха ме крадци, а градът е на осем километра оттук.“
Криво-ляво прогони останките от съня и се помъчи да разсъждава трезво, стигайки до извода, че все пак положението не е толкова тревожно: щом криеха лицата си, значи нямаше да го убият.
Може би.
— Господа… — промърмори.
Онзи с жълтата маска се засмя и вдигна палец:
— Добро начало, гений.
Ротстийн кимна, сякаш му бяха направили комплимент. Погледна часовника на нощното шкафче (беше два и петнайсет), после отново се втренчи в човека с жълтата маска, който май беше тарторът на апашите.
— Вижте какво, имам малко пари и ще ви дам всичките. Стига после да си тръгнете по живо, по здраво.
Нов порив на вятъра запрати в къщата пожълтелите листа от двора. Ротстийн забеляза, че централното отопление е включено за първи път през тази година, и си помисли: „А довчера беше лято…“
— Едно пиленце ни каза, че имаш много пари — обади се Червената маска.
— Млък! — сряза го Жълтия и подаде ръка на Ротстийн. — Ставай, гений.
Ротстийн хвана дланта му, някак си се изправи, въпреки че краката му трепереха, и седна на леглото. Едва дишаше, обаче си даваше сметка (през целия му живот способността за трезва преценка беше и недостатък, и предимство) каква картинка представлява: старец с прекалено широка синя пижама и с плешива глава — от косата му бяха останали само две туфи над ушите. Ето в какво се беше превърнал писателят, сниман на корицата на списание „Тайм“ („ДЖОН РОТСТИЙН, АМЕРИКАНСКИЯТ ГЕНИЙ — ОТШЕЛНИК“) през годината, когато Джон Кенеди стана президент.
Събуди се, гений .
— Поседи, докато ти размине — любезно каза Жълтия. (Загрижеността му не успокои Ротстийн.) — После ще отидем в дневната да поговорим като нормалните хора. Не бързай. Дишай дълбоко.
Ротстийн се подчини и сърцето му се поуспокои. Насили се да мисли за Пеги, за гърдите ѝ (малки, но съвършени), за дългите ѝ, гладки бедра, обаче сънят вече го нямаше, нямаше я и някогашната Пеги — сега сбабичосана и живееща в Париж. На негов гръб. Поне Йоланда, неговият втори опит за семейно блаженство, беше покойница и не му се налагаше да ѝ плаща издръжка.
Читать дальше