lovech - Profesionalistite

- Някакви знаци, надписи, цифри?

- Не, не ми е казвал. Но се питам защо ще го следи някой с частен самолет? С каква цел? Кой може да е? Тези работи стру­ват пари.

- Да помните още нещо?

- Съжалявам.

Сакс стана, ръкува се с него и се замисли, че тази заплетена следа, която тръгваше от шофьора на лимузината, ѝ се отплащаше със солидна улика. Макар и загадъчна.

Син самолет...

Крос въздъхна, загледан в друга снимка, на която бяха два­мата с Морено - този път някъде в джунглата. Бяха обградени от весели работници. Още лопати, още каски, още кал.

- Знаете ли, детектив, бяхме добри приятели, но да ви приз­ная, така и не успях да разбера що за човек е. Непрекъснато нападаше Америка, просто я ненавиждаше. Не млъкваше. Веднъж му казах: „Стига, Роберто, защо ругаеш единствената страна на света, където можеш да говориш такива неща, без да те застрелят в някоя уличка или да те замъкнат посред нощ в някой таен затвор? По-спокойно.“ - Мъжът горчиво се изсмя. - Обаче той не ме слушаше.

52.

Джейкъб Суон спря колата си на половин пресечка от колата на Амелия Сакс, близо до къщата на Линкълн Райм.

Проследи я до центъра на града, където тя имаше среща на Чеймбърс Стрийт, а той дебнеше възможност да стреля. Обаче там имаше твърде много хора. Това винаги е проблем в Манхатън. Сега тя вече се бе върнала и агресивно паркира неправил­но отново близо до началото на задънената уличка.

Огледа притъмнелия булевард. Най-сетне беше опустял. Да, това беше времето и мястото. Суон сложи латексовите си ръка­вици, стисна своя зиг-зауер и го нагласи така, че да може да го извади бързо.

Нямаше да я убие. Реши, че така ще предизвика прекалено силен смут - твърде много полиция, твърде активно преследва­не, твърде голям шум в медиите. Вместо това щеше да я прос­треля в гърба или в краката.

След като тя излезе, той щеше да паркира успоредно на дру­гите коли, да излезе, да стреля по нея и да отпраши, като спре след няколко пресечки, за да смени отново регистрационните номера.

Сакс излезе от своята кола, отново се огледа предпазли­во, държейки ръка близо до хълбока си. Бдителният ѝ поглед принуди Суон да остане на предната седалка на своя нисан с наведена глава. Когато тя пое по улицата, той отвори вратата на колата, но се спря. Сакс не тръгна към уличката за дома на Линкълн Райм, нито пое към Сентрал Парк Уест, а продължи по улицата към един китайски ресторант.

Видя я да влиза вътре и да се смее, докато разговаря с же­ната на касата. Сакс разгледа менюто. Поръча храна за вкъщи. Вдигна поглед и махна на едно от момчетата. То ѝ отвърна с усмивка.

Суон премести нисана напред, забеляза една място през ня­колко автомобила. Паркира и изключи двигателя. Ръката му се плъзна в джоба на якето и той отново се увери, че пистолетът му си е на мястото. Беше по-обемист от глока, имаше предпа­зители и странични плъзгачи, но самото оръжие беше тежко, което гарантираше, че и изстрелите след първия ще бъдат мно­го точни. С леките оръжия трябва по-често да се прицелваш, отколкото с по-тежките.

Огледа Сакс през нашареното стъкло. Толкова привлекател­на жена.

С дълга рижа коса.

Висока.

И слаба. Толкова слаба. Не се ли хранеше? Изглежда, не си падаше по готвенето. Което не му допадна. И да поръчва храна от такова място - солена и със стара мазнина? Срамота, Аме­лия. През следващите месеци ще си стоиш у дома и ще ядеш желета и пудинги, докато се възстановиш.

Десет минути по-късно тя беше на вратата с храната в ръка и с поведение на сговорчива мишена: запъти се право към за­дънената уличка.

Спря на входа, надникна в чантата, явно за да се увери, че от ресторанта са сложили допълнително ориз, бисквитки с късметчета или пръчици. Все още се занимаваше с торбата, когато отново пое към къщата на Райм.

Суон даде на заден в уличката, но се наложи да удари спирач­ки, защото някакъв велосипедист профуча покрай него и спря, чудейки се по някаква причина дали да продължи за Сентрал Парк, или да се връща. Суон се ядоса, но не искаше да привлича внимание, като натиска клаксона. Изчака с пламнало лице.

Велосипедистът продължи - избра красивата зеленина на пролетния парк - и Суон натисна газта, за да влезе в уличката. Обаче закъснението му струваше скъпо. Сакс крачеше бързо, беше стигнала края на Г-образния проход и беше завила наля­во, към задния вход на къщата.

Няма проблем. Всъщност още по-добре. Той щеше да пар­кира, да я последва вътре, докато тя се приближава към вратата. Разположението на уличката щеше да заглуши изстрелите и да разпрати звуците в стотици различни посоки. Който ги чуеше, няма да има представа откъде идват.