lovech - Profesionalistite

- И ми беше приятел - промърмори Крос.

- Отдавна ли го познавате?

- Може би от пет години.

- Съжалявам за загубата ви. - Фраза, на която наистина те учат в Полицейската академия. Когато Амелия Сакс изричаше тези думи обаче, тя го правеше искрено.

- Благодаря ви - въздъхна той.

Малкият тъмен кабинет се намираше в сграда на Чеймбърс Стрийт в Долен Манхатън. Фондацията беше едно от местата, където се беше отбил Морено по време на посещението си в Ню Йорк, което Сакс беше успяла да проследи - благодарение на касовата бележка от „Старбъкс“, намерена в апартамента на Лидия Фостър. Беше проверила списъка на влезлите в сградата с кафенето и беше установила, че Морено е ходил във фонда­цията.

- На Роберто му харесваше, че не сме благотворителна орга­низация. Определяме се като разпределител на ресурси. Моята организация не раздава лесно пари. Ние основаваме училища, където хората усвояват умения, за да се избавят от бедността си с труд. Не понасям хора, които просто протягат ръка. Наистина се дразня, когато... - Крос замълча, вдигна ръка и се засмя. - И аз като Роберто обичам да изнасям лекции. Извинете. Но говоря от опит, ръцете ми са отрудени и знам какво е да живееш на дъ­ното. Преди работех в превоза на стоки и забелязах, че повечето хора са склонни да работят усилено. Искат да се усъвършен­стват. Обаче не могат да го постигнат без добро образование, а училищата там са пълна отврат, да ме прощавате. Исках да променя това. Така се запознах с Роберто. Отваряхме офис в Мексико, а той беше в страната и говореше пред група селяни. Допаднахме си. - Големите му устни се разтеглиха в усмивка.

- Властта на хората... Не е лоша концепция, трябва да призная. Роберто постигаше своето чрез микропредприятия, а аз - чрез образование.

А приличаше повече на собственик на фабрика за копчета от „Фешън Дистрикт“ или на адвокат на пострадали хора, откол­кото на директор на благотворителна организация.

- Значи сте тук заради онези нарконегодници, които са го убили? - излая Крос. Задъвка бясно пурата си, после я остави в стъкления пепелник с формата на кленово листо.

- Просто събираме информация в тази връзка - отговори не­определено Сакс. - Проследяваме координатите му по време на последното му посещение в Ню Йорк, когато се е срещнал и с вас. Можете ли да ми кажете къде още в града е ходил?

- В някои други неправителствени организации, така ми каза, три-четири. Знам, че за някои места му е трябвал прево­дач, ако това ви помага.

- Спомена ли ви в кои?

- Не, само се отби да остави един чек и да се поинтересува от някои нови проекти, по които работим заедно. Искаше да кръстим нещо на негово име. Класна стая. Не цяло училище. Виждате ли, такъв беше Роберто. Реалист. Разполагаше с точ­но определени пари, не с трилиони, затова знаеше, че не може да иска цяло училище да бъде кръстено на него. Стигаше му и класна стая. Скромен мъж, ако ме разбирате. Обаче искаше някакво признание.

- Стори ли ви се притеснен за безопасността си?

- Разбира се. Винаги се притесняваше. Знаете ли, той го­вореше много открито. - Тъжна усмивка. - Мразеше ли някой политик или изпълнителен директор, не се страхуваше да го за­яви в ефир или в някой от блоговете си. Наричаше се Пратеник, гласа на съвестта. Спечели си много врагове. Онези скапани наркобосове. Извинете ме за израза. Дано да седнат на електри­ческия стол или да им сложат смъртоносната инжекция, или каквото и да е там.

- Споменавал ли е картели или банди, които го заплашват?

Крос се облегна назад и се замисли за момент.

- Не по име. Но каза, че го следят.

- Разкажете ми.

Мъжът плъзна пръст по група брадавици на шията си.

- Каза, че имало някакъв тип, но бил там, не тук, разбирате ли? Следял го по улицата.

- Някакво описание?

- Бял мъж. Изглеждал силен. Това е.

Тя веднага си помисли за Бари Шейлс и за НИ 516.

- Обаче имаше и още нещо. Самолетът. Това го беше упла­шило най-много.

- Самолет ли?

- Роберто много пътуваше. Каза, че забелязал този частен джет три-четири пъти в различни градове, където ходел - места с малки летища, където частните джетове повече се набиват на очи. Бермудите, Бахамите, Каракас, където живееше. В някои мексикански градове. Намираше го за странно, защото самоле­тът като че ли винаги бил там, преди той да пристигне. Като че ли някой знаел графика на пътуванията му.

Например, като подслушва телефона му. Любимото занима­ние на НИ 516.

Събеседникът ѝ отново задъвка пурата.

- Причината да го разпознава била, че повечето частни са­молети са бели, а този бил син.