lovech - Profesionalistite

49.

Джейкъб Суон хапваше много добре приготвен омлет в един ресторант в Ъпър Уест Сайд близо до Сентрал Парк.

Беше с джинси, шушляково яке (днес черно), маратонки и бяла фланелка. Раничката му беше до него. В този квартал ра­ботеха хора, за които не беше задължително да са с костюми и вратовръзки и чието работно време не беше нормирано - в теа­три, музеи и галерии. Също и в хранителната индустрия. Суон идеално се вписваше.

Кафето му беше горещо и не горчеше. Препечената филийка беше дебела и беше намазана с масло преди припичането - единственият правилен начин. А омлетът? Не просто добре приготвен, заключи той. Превъзходен.

Яйцата са най-трудният продукт и могат да направят едно ястие великолепно или пълен боклук, ако човек е небрежен или условията не са добри: втвърдяване, пресичане, спадане. Ако в белтъка попадне съвсем мъничко жълтък, а ти се опитваш да го разбиеш на сняг за целувки, ще бъде пълен провал. Освен това винаги има вероятност опасни бактерии да се размножават в съвършения божествен овал (в крайна сметка нали черупката е тъкмо за да подсигурява размножаването).

Тези яйца обаче бяха разбити точно както трябва - небрежно и без никаква течност, - а после бяха приготвени на нужната топли­на, прясно нарязаният пелин, ситен лук и копър бяха поръсени точно когато трябва, нито секунда по-рано. Готовото ястие беше жълто, кафяво и бяло, с коричка отвън и нежно меко отвътре.

Въпреки храната обаче Суон започваше да губи търпение с Амелия Сакс.

Тя от часове стоеше в къщата на Линкълн Райм. Беше пре­одоляла проблема с телефоните и през няколко часа сменяше предплатени карти - изглежда вече всички от екипа използва­ха такива, а освен това имаше сигнално устройство на стацио­нарния си телефон, което той нямаше как да елиминира, без да проникне физически до централния превключвател.

Но след като тя беше главен следовател, рано или късно трябваше да се покаже.

Той се замисли за партньора ѝ Райм. Ето това вече беше пречка. Близо две хиляди долара беше струвало на организа­цията му да елиминира този човек, болногледача му и другото ченге заедно с бахамския полицай. Обаче познатите му от дока бяха провалили работата. Попитаха Суон дали иска да опитат пак, но той им каза да се омитат от острова. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до Суон и до шефа му, но все пак беше възможно.

Не се съмняваше, че ще има и друга възможност да елими­нира Райм. Той не се придвижваше достатъчно бързо, за да из­бяга от японския му нож. Суон беше проучил състоянието на Райм - квадриплегия - и беше узнал, че криминалистът няма никаква чувствителност в по-голямата част от тялото си. Суон беше заинтригуван от представата как този мъж стои непод­вижно, гледа как някой бели кожата на лицето му и бавно кърви до смърт, без да усеща болка.

Каква интересна идея - да накълцаш едно същество, докато е още живо. Любопитно. Ще трябва да...

А, ето я красивата Амелия.

Не идваше от очакваната от него посока - Г-образната за­дънена уличка за доставки зад къщата, където беше паркиран нейният форд „Торино“. Явно беше излязла през главния вход, който гледаше към Сентрал Парк Уест. Сега вървеше на запад по тротоара, от отсрещната страна на ресторанта.

Той се надяваше да я спипа в задънената уличка - в момен­та там нямаше много минувачи, запътили се към работните си места. Беше само въпрос на време да я хване сама.

Суон старателно изтри приборите и чашката си за кафе, за да размаже отпечатъците. Плати, като пъхна банкнота от пет и от десет долара под чинията, вместо да занесе бележката до касата. Беше получил дребните банкноти от един хотелски консиерж в другия край на града, защото банкнотите от банкома­ти често са проследими и той предпочиташе да осъществява микропране на пари, като оставя щедри бакшиши, но не пре­калено.

След това излезе и се качи в нисана си.

Наблюдаваше Сакс през предното стъкло. Беше бдителна и зорко се озърташе, но не към него - само към места, откъдето можеше да я нападне някой. Интересно - вдигна поглед и нагоре.

„Не се тревожи - мислено ѝ каза Суон, - куршумът няма да дойде оттам.“

Докато вадеше ключовете на колата от якето си, то се пов­дигна и той забеляза пистолета ѝ под него.

Запали колата си едновременно с нея, за да прикрие шума от втория двигател.

Колата на Сакс се отлепи от тротоара и той я последва.

Съжаляваше само, че за нея беше отреден куршум. Насто­ящата рецепта не му позволяваше да обработи копринената ѝ кожа със своя нож „Кай Шун“.