lovech - Profesionalistite

- Този човек е умен, сър. Убил я е по време на отлива. Мяс­тото е на метър и половина под водата.

- Наистина е умен. - Райм погледна заместник-комисаря. - Доказателствата, с които разполагаме, почти сигурно сочат, че Робърт Морено е убит от снайперист, нает от американското правителство, и че партньорът му или поне някой от същата ор­ганизация разчиства след него, в това число убива и госпожица Бодел в Насау. Тази информация много скоро ще стане публично достояние. Можете да се придържате към версията, че зад убийството стои венецуелски наркокартел, и да пренебрегвате американската връзка. Но така ще изглежда, че участвате в при­криването. Или пък можете да ни помогнете да открием стреле­ца и помощника му.

- Господин комисар, трябва да знаете, че човекът, разпо­редил убийствата, вероятно е надхвърлил правомощията си - намеси се Пуласки. - Ако ни помогнете да открием извърши­телите, това няма да разстрои Вашингтон толкова, колкото си мислите.

„Отлична намеса“ - помисли си Райм.

- Ще изпратя криминолози да потърсят укритието на снай­периста. - Макферсън извърна широкото си лице към Майкъл Поатие. - Ефрейтор, придружете капитан Райм и сътрудниците му до „Саут Коув Ин“ за повторен оглед на местопрестъплени­ето на Морено. Оказвайте им пълно съдействие. Ясно ли е?

- Да, сър.

След това комисарят се обърна към Райм:

- Ще уредя да ви бъдат предоставени докладите от местоп­рестъплението и от аутопсията. Веществените доказателства също. И тях ще искате, нали?

- Да, веществените доказателства. Много бих искал да ги видя - потвърди Райм и едва се сдържа да не добави, че е край­но време да ги получи.

48.

Отново поеха до Югозападния път.

Том шофираше, а Поатие, Пуласки и Райм се возеха в прис­пособения за инвалиди бус по същия път за „Саут Коув Ин“, където бяха ходили предния ден на незаконното си и почти фа- тално посещение на вдадената в морето ивица суша на Клифтьн Бей.

Слънцето зад тях грееше високо в небето дори в този ра­нен час, а растителността искреше в зелено, червено и наситеножълто. Имаше и някакви бели цветя, които Райм знаеше, че много щяха да харесат на Сакс.

„Липсваш ми...“

Беше прекъснала връзката точно когато той си пое дъх, за да отвърне със същото. Усмихна се на момента, който беше из­брала.

Спряха за кратко, за да вземат основните веществени дока­зателства в отдела по криминология на бахамската полиция.

Всичко беше много качествено и Райм беше сигурен, че Пу­ласки и Поатие ще открият нещо в Стаята на смъртта, което да им помогне да свържат по неопровержим начин Бари Шейлс със стрелбата, а вероятно и да им подскажат нещо за самолич­ността на НИ516.

Не след дълго пристигнаха в хотела и спряха пред входа на внушителното, но ненатрапчиво място в стил, който Райм по­дозираше, че определят като нов колониален. Том забута колич­ката на Райм по алеята към входа, от двете страни на която се ширеха красиви градини.

Влязоха във фоайето и Майкъл Поатие поздрави приятната служителка на рецепцията. Тя беше по-заинтригувана от при­съствието на мъжа в инвалидната количка, отколкото на по­лицая - в хотела напоследък се бяха навъртали твърде много ченгета. Мястото изглеждаше достъпно, защото беше на едно ниво, но Райм допускаше, че курортът - предимно плажен клуб и голф игрище - не посреща много гости в инвалидни количка.

В момента управителят беше зает, но служителката без ни­какво колебание подготви карта, с която да влязат в апартамент 1200.

Пуласки, който се беше срещнал с нея предния ден, кимна за поздрав и й показа снимката на Бари Шейлс, изпратена им по имейл от Сакс. Нито момичето, нито някой друг беше виждал Шейлс.

Което затвърди убеждението на Райм: че на осми май в хо­тела всъщност е идвал НИ 516, който е бил подкреплението на Шейлс.

Пуласки и Поатие понесоха веществените доказателства и цялата група тръгна по коридора, накъдето ги упъти служител­ката от рецепцията.

След няколко минути - хотелът беше голям - Том кимна към един знак: Апартамент 1200.

- Почти стигнахме.

Завиха по коридора и се заковаха на място.

- Чакайте малко - промърмори Поатие. - Какво е това?

Райм се взираше в двойната врата на апартамент 1200, Ста­ята на смъртта - местопрестъплението, което би трябвало да е надлежно запечатано, оградено с полицейска лента и предупре­дителни табели, забраняващи достъпа.

Но вече не беше.

Вратите зееха широко отворени и насред стаята стоеше ра­ботник с бял гащеризон и бояджийско валяче и полагаше по­следния пласт боя на стената над камината. Подът на стаята беше дървен. Килимът беше махнат. И всичко останало - окървавеният диван, парченцата стъкло - го нямаше.