lovech - Profesionalistite

Лицето на парамедика, много тъмно, не издаваше нищо. На­края той каза с американско, не с британско произношение:

- Тази вода! Отвратителна. Изливи. Химикали. Всякакви неща. Но положението не е зле. Само дразнене. Боли ли ви?

- Щипе. Много. Да.

Като че ли накъсаният говор на парамедика беше заразен. Райм си пое дълбоко въздух:

- Моля ви, кажете ми! Двамата мъже, които бяха с мен? Какво...

- Как са дробовете му?

Въпросът идваше от Том Рестън, който се приближаваше към задната част на линейката. Болногледачът му се закашля веднъж, после още веднъж. Силно.

Райм овладя собствената си кашлица и изненадано рече:

- Ти... добре ли си?

Том посочи към очите си, които бяха кървавочервени.

- Нищо сериозно. Ама проклетата вода е адски мръсна.

Много зле. Изливи...

Райм забеляза, че Том е вир-вода, което даваше отговор на някои въпроси. Първо, явно той му беше спасил живота. И вто­ро, изглежда, двата изстрела, които беше чул, са били за Май­къл Поатие.

„Имам жена и деца, за които се грижа. Много ги обичам...“

Райм беше съсипан от смъртта на този човек. След убий­ството на ефрейтора Том вероятно се беше хвърлил във водата, за да спаси Райм, докато нападателите са бягали.

Парамедикът отново преслуша гърдите му.

- Невероятно. Дробовете ви са добре. Виждам белега, вен­тилатора, но белегът е стар. Справили сте се добре. Тренирате. А и протезата на дясната ви ръка. Чел съм за това. Много впе­чатляващо.

Само че не достатъчно, за да спаси Майкъл.

Парамедикът се надигна и каза:

- Ще промия устата и очите ви с вода. Нищо друго. Бути­лирана. Три-четири пъти дневно. И се прегледайте при лекар. Когато се приберете у дома. Ей сега се връщам. - Той се обърна и се отдалечи.

- Благодаря ти, Том. Благодаря ти - каза Райм. - Отново ми спаси живота, и то не с клондин. - Лекарството за смъкване на кръвното налягане след пристъп на автономна дисрефлексия. - Пробвах вентилатора.

- Знам. Беше се оплел около врата ти. Наложи се първо да го сваля. Прииска ми се ножчето на Амелия да е у мен.

- Обаче Майкъл - въздъхна Райм. - Ужасно е!

Том взе един апарат за кръвно налягане от линейката и пре­мери кръвното на Райм. Междувременно сви рамене и отбеляза:

- Не е толкова сериозно.

- Кръвното ли?

- Не, имам предвид Поатие. Тихо. Трябва да ти чуя пулса.

Линкълн беше сигурен, че не е чул както трябва, че в ушите му още има вода.

- Но...

- Шшшшт. - Помощникът притискаше отмъкнатия стетоскоп към ръката на Райм.

- Ти каза...

- Тихо! - След малко кимна: - Кръвното е добре. - Том хвър­ли поглед в посоката, където беше изчезнал парамедикът. - Не че не му вярвам, но исках да се уверя...

- Как така не е сериозно? Какво стана с Майкъл?

- Нали видя - изритаха го и го удариха. Но не е сериозно.

- Не е застрелян!

- Застрелян ли? Не, не е.

- Чух два изстрела.

- А, това ли!

- Какво искаш да кажеш? - ядоса се Райм.

- Помниш ли онзи тип със сивата фланелка, който те бутна във водата? - обясни Том. - Той стреляше по Рон.

- Пуласки? Боже, той добре ли е?

- И той е добре.

- Какво се случи, по дяволите?

Том се засмя:

- Радвам се, че се чувстваш по-добре.

- Какво се случи?

- Рон приключил в „Саут Коув Ни“ и решил да дойде тук. Ти си му казал къде отиваме. Пристигна с колата под наем, след като ти отиде да поплуваш. Видял какво става и налетя с колата направо на онзи с пистолета, направо го смаза. Ти­път стреля два пъти по колата, но явно решиха, че Рон е само първото подкрепление, затова скочиха във форда и си плюха на петите.

- Майкъл добре ли е?

- Както вече ти казах.

Облекчението му беше неизмеримо. Райм се смълча, докато оглеждаше развълнуваната вода наоколо и една дъга от пръски ниско на запад.

- А какво стана с инвалидната количка?

- Е, тя не е никак добре - поклати глава помощникът му.

- Негодници! - промърмори Райм. Не изпитваше сантимен­тални чувства към железарията - нито личната, нито професио­налната. Обаче се беше привързал към инвалидната си количка по практични съображения, защото беше хубава машинка и за­щото здравата се беше потрудил да я овладее. Управлението на инвалидна количка си е истинско умение. Беше бесен на ония негодници.

Том продължи:

- Взех назаем една от техните. - Погледна към медицинския екип. - Не е моторизирана. Аз ще съм ти водачът.

Появи се още един човек.

- Е, новобранецът е спасил положението.

- Не изглеждаш много зле - оповести Пуласки. - Мокър си. Май не съм те виждал мокър друг път, Линкълн.