lovech - Profesionalistite

Дъхът ѝ секна от прилива на гняв към убиеца. Онова, което беше направил с Лидия, болката, която ѝ беше причинил, беше съвсем излишна. И само със заплахи можеш да извлечеш информация от цивилен гражданин. Физическото изтезание винаги е безполезно.

Освен ако не ти доставя удоволствие.

Освен ако не ти е приятно да размахваш нож и да кълцаш прецизно, сръчно.

- Защо са ви повикали? - попита тя.

- Негодникът я нарязал толкова, че прокървила през тавана. Съседите отдолу видели кръв по стената и се обадили. - Детек­тивът продължи: - Жилището е в ужасно състояние. Не знам какво е търсил, обаче е преобърнал всичко. Всяко чекмедже. Дори компютъра и мобилния. Всичко е взел.

Документите за преводите, които е правила за Морено, веро­ятно са вече нарязани или изгорени.

- Криминолозите идват ли?

- Повиках екип от Куинс. Ще пристигнат всеки момент.

Сакс имаше някои основни криминологични пособия в ба­гажника си. Върна се до колата и навлече светлосиния гащери­зон и шапката за коса. Трябваше да се залавя за работа. Всяка минута забавяне можеше да навреди на уликите.

Всяка изминала минута увеличаваше вероятността чудови­щето, извършило престъплението, да се измъкне.

Оглед на местопрестъплението.

Облечена като хирург, Амелия Сакс обикаляше апартамен­та на Лидия Фостър по класическия начин в криминологията, като в мрежа: крачка по крачка от стена до стена, завъртане, стъпка встрани и връщане обратно. Направиш ли така, покри­ваш същия участък по същия начин, обаче перпендикулярно на предишния си обход.

Този начин за оглед на местопрестъпление отнемаше много време, но и беше най-обстойният. Така Райм претърсваше местопрестъпленията си, така настояваше да работят и хората, с които си сътрудничеше.

Претърсването е вероятно най-важната част от изследване­то на местопрестъплението. Снимките, видеозаписите и ски­ците са важни. Маршрутите за влизане и излизане, местата на гилзите, пръстовите отпечатъци, петната от сперма, кървавите пръски. Обаче целта на обработването на всяко местопрестъп­ление е намирането на ключовата следа. Мерси, мосю Локар. Докато обикаляш местопрестъплението, трябва да отвориш всичките си сетива за мястото, да миришеш, да слушаш, да докосваш и, разбира се, да гледаш. Безмилостно да сканираш всичко.

И точно това правеше в момента Амелия Сакс.

Не си въобразяваше, че криминологията ѝ се удава естестве­но. Не беше учен. Съзнанието ѝ не правеше смайващите изво­ди, които толкова бързо хрумваха на Райм. Обаче едно от неща­та, които работеха в нейна полза, беше нейната емпатия.

Когато започнаха да работят заедно, Райм забеляза у нея умение, което самият той не притежаваше: способността ѝ да прониква в съзнанието на извършителя. Когато тя обхождаше местопрестъплението, Амелия всъщност мислено се превръща­ше в убиеца, изнасилвана, похитителя или крадеца. Това беше мъчително, изтощително усилие. Но ако се получеше, тя се до­сещаше за места, които да изследват и за които на обикновения криминалист не би му хрумнало, за скривалища, за невероятни входове и маршрути за бягство, за наблюдателни пунктове.

Там тя намираше улики, които иначе биха останали скрити завинаги.

Пристигнаха криминолозите от Куинс, но както и преди, тя свърши предварителната работа сама. Човек би предположил, че колкото повече хора претърсват, толкова по-качествено го правят, но това важи само за обширна територия като например свързаната с масови престрелки. На обичайното местопрестъп­ление самотният изследовател по-малко се разсейва - и знае, че няма кой да поправи грешката му, ако пропусне нещо, затова се съсредоточава още повече.

И още едно азбучно правило за огледа на местопрестъпле­нието: имаш един-единствен шанс да откриеш ключова улика. Не можеш да се върнеш и да опиташ отново.

Докато обикаляше апартамента, където се намираше трупът на Лидия Фостър с отметната назад глава и завързан за един стол, Сакс усети силно желание да поговори с Райм, да му раз­казва какво вижда, мирише и мисли. Отново, както и докато об­хождаше мястото на взрива в „Джава Хът“, сърцето ѝ се смрази от празнотата, че не чува гласа му. Райм беше само на хиляда и петстотин километра, а сякаш беше престанал да съществува.

Тя неволно си помисли отново за операцията, насрочена за края на месеца. Не искаше да мисли за това, но не можеше да се контролира.

Ами ако той не издържи?

Сакс и Райм живееха на ръба - тя с живота си на висока ско­рост и изпълнен с опасности, той заради физическото си състо­яние. Възможно беше тъкмо заради риска съвместният им жи­вот да е по-наситен, а връзката им - по-силна. И тя го приемаше през повечето време. Обаче сега, когато Райм беше заминал, а Сакс оглеждаше много трудно местопрестъпление с извърши­тел, който е добре осведомен за нея, тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че само един изстрел, само един удар на сърцето може да дели двамата от това да останат сами завинаги.