lovech - Profesionalistite

- Официалните ни гмуркачи не са на наше разположение, капитане - изрече със съжаление Поатие, - защото това не е официално разследване.

- Само обиколка на острова.

- Точно така.

Райм се приближи с количката си до ръба и надникна надолу.

- Внимавай - провикна се Том.

- Обаче аз се гмуркам - додаде Поатие. - Мога да се върна и да проверя дали има нещо на дъното. Ще взема екип от участъ­ка на пристанището.

- Бихте ли го направили, ефрейторе?

Той също се взираше във водата.

- Да. Утре ще...

Случилото се след това беше светкавично.

Щом чуха тракащото окачване и съскащия двигател, трима­та се обърнаха към черния път, по който току-що бяха дошли. Видяха златистия форд да се носи право към тях, вече само с двама пътници.

Райм прозря. Погледна назад и видя мъжа със сивата фла­нелка, който изхвърляше смет от пикапа, да пресича пътя и да се мята върху Поатие, който вадеше оръжието си. Пистолетът изхвърча. Нападателят бързо се изправи и силно ритна пъшка­щия ефрейтор по главата.

- Не! - изкрещя Райм.

Фордът спря със свирене на спирачки и отвътре изскочиха двамата мъже, които по-рано бяха забелязали да ги следят - онзи с плитките и жълтата риза без ръкави и партньорът му, по-нисък и със зелена фланелка. Мъжът в зелено издърпа те­лефона от ръката на Том и го накара да се превие надве с един удар в корема.

- Недей! - изкрещя Райм.

Мъжът със сивата фланелка попита партньорите си:

- Добре, виждате ли още някой?

- Не.

Разбира се, затова говореше по телефона. Изобщо не беше дошъл да изхвърля смет. Беше ги проследил и по телефона беше съобщил на другите, че жертвите им са пристигнали на мястото на убийството.

Поатие се мъчеше да си поеме въздух, притиснал корема си с ръце.

- Ние сме американски полицаи - каза Райм. - Работим с ФБР. Не влошавайте положението си. Просто си вървете.

Все едно нищо не беше казал.

Мъжът в сиво се приближи до пистолета на Поатие в прахта на около три метра встрани.

- Спри! - нареди му Райм.

Мъжът спря. Примигна срещу криминалиста. Другите напа­датели застинаха. Гледаха глока в ръката на Райм. Вярно, пис­толетът беше нестабилен, обаче от това разстояние той с лекота можеше да изпрати куршум в гърдите на нападателя.

Мъжът леко вдигна ръце, без да откъсва очи от пистолета. После отново погледна към Райм.

- Добре, господине, не го правете.

- Всички се отдръпнете и легнете на земята по лице.

Двамата от колата насочиха погледи към мъжа в сиво. Никой не помръдна.

- Няма да повтарям повече. - Райм се запита какво ли ще причини на ръката му откатът на оръжието. Сигурно щеше да увреди сухожилията. Обаче след удара той трябваше просто да не изпусне оръжието. Убиеше ли водача, другите щяха да се разбягат.

Спомни си за заповедта за специална задача. Без съдебен процес. Самозащита. Отнемаш живот, преди врагът ти да го стори.

- Ще ме застреляш ли, господинчо? - Мъжът го измерваше с поглед, внезапно станал предизвикателен.

Райм рядко се изправяше лице в лице с противника. Обик­новено се срещаше с тези хора много след като са напуснали местопрестъплението, най-често в съда, в качеството си на екс­пертен свидетел на обвинението. Въпреки това за него не беше проблем да очисти мъжа в сиво.

Партньорът му, онзи в жълто, с впечатляващите мускули, пристъпи напред, но бързо спря, когато Райм насочи пистолета към него.

- Добре, спокойно, спокойно - рече онзи с вдигнати ръце.

Райм отново се прицели във водача, който не изпускаше оръжието от поглед, вдигнал ръце. Усмихна се.

- Е, ще ме застреляш ли, господинчо? Не съм сигурен, че ще го направиш. - Пристъпи няколко стъпки напред. Спря. И после тръгна право към Райм.

Нямаше какво повече да се каже.

Райм се напрегна и се помоли мислено откатът да не увре­ди резултатите от деликатната операция, а самият той да успее да удържи оръжието в ръка. Изпрати командата и сви показа­леца си.

Обаче нищо не стана.

Глокът - сигурното австрийско оръжие - има спусък, който изисква съвсем слаб натиск.

Но Райм не успя да го стори, нямаше достатъчно сили, за да спаси живота на помощника си и на полицая, рискувал да изгуби работата си, за да му помогне.

Мъжът в сиво продължи да пристъпва напред, вероятно ми­слейки, че Райм не притежава достатъчно сила на духа, нищо че отчаяно се опитва да натисне спусъка. Още по-оскърбител- ното беше, че човекът не се приближаваше отстрани, а право към цевта на оръжието, насочено към него.

Той обхвана пистолета с мускулестата си ръка и с лекота го изтръгна от ръката на Райм.