lovech - Profesionalistite

- И принуждават хората по цял свят да го говорят, независи­мо дали им харесва. Просто поредният начин другите държави да станат зависими от САЩ.

Господин Морено обаче имаше особено мнение за доста неща. Заговори ли за политика, не можеш да го спреш. Лидия установи, че не ѝ се мисли по тези въпроси.

Трябваше да каже на детектива, че господин Морено беше притеснен за сигурността си. Докато се движеха из града, той често се озърташе. Веднъж, тъкмо си тръгваха от една среща и се бяха запътили към следващата, той внезапно се закова на място.

- Онзи човек? Не го ли видяхме и преди, пред другия офис? Да не би да ни следи?

Беше бял млад мъж със сериозно лице, който разглеждаше списание. Това се бе сторило странно на Лидия, като от стар криминален филм, в който детективът се преструва, че чете вестник на улицата, докато шпионира заподозрения. Никой не се мотае по улиците на Ню Йорк, разлиствайки нещо за четене. Сега хората проверяват айфоните или блекберитата си.

Тя щеше да разкаже на полицайката за този случай - може би този мъж беше свързан със смъртта на господин Морено.

Ровейки из папките си, събра бележките от ангажиментите си с господин Морено през последните няколко месеца. Беше запазила всичко. Като преводачка от време на време работеше с полицията и със съда. Беше ѝ станало навик да подхожда пре­цизно към съхранението на всичките си материали по тези слу­чаи, защото неправилно перифразиране на въпрос на детектив или на отговор на заподозрян можеше да доведе до осъждането на невинен човек или до освобождаването на виновника. Съ­щото старание се беше пренесло и в другите ѝ ангажименти като преводачка.

Полицията щеше да получи близо хиляда страници прево­ден материал от и относно покойния господин Морено.

Интеркомът ѝ звънна и тя отговори:

- Да?

- Госпожице Фостър, аз съм от Нюйоркската полиция - представи се мъжки глас. - Детектив Сакс е говорила с вас по-рано. Задържаха я и тя ме помоли да мина и да ви задам няколко въпроса за господин Морено.

- Разбира се, качете се. Апартамент 12 Б.

- Благодаря ви.

Няколко минути по-късно на вратата се почука. Тя надни­кна през шпионката и видя приятен на вид мъж на трийсет и няколко години, облечен с костюм. Държеше кожен портфейл със златиста значка.

- Заповядайте - каза тя, отключи вратата и свали веригата.

Той кимна за поздрав и пристъпи вътре.

Още щом прекрачи прага ѝ обаче, тя забеляза, че нещо не е наред с ръцете му. Бяха набръчкани. Не, всъщност носеше ръкавици с телесен цвят. Лидия се намръщи.

- Чакайте... .

Преди да успее Ла извика, той силно я удари през гърлото с разперена длан.

Задавена и разплакана, тя се строполи на пода.

40.

Джейкъб Суон понякога не разбираше хората.

Или си добросъвестен, или не си. Или излъскваш всяко из­горяло местенце от тигана си за сотиране от неръждаема сто­мана с медно дъно, или не го правиш. Или отиваш докрай със суфлето и го оставяш да се надигне тринайсет сантиметра над ръбчето на тавичката, или казваш майната му и за десерт подна­сяш сладолед Haagen-Dazs, написано уж на някакъв скандинав­ски език, обаче произведен в Съединените щати.

Надвесен над свитата и задъхана Лидия Фостьр, той си мис­леше за Амелия Сакс.

Беше достатъчно умна да унищожи мобилния си телефон (беше унищожен, не просто изваден от строя, както го бяха ос­ведомили техниците му). Обаче беше допуснала грешката да се обади на детектив Селито от уличен телефон само на осем метра от ,Джава Хът“. А докато тя говореше с него, техническите ге­нии в службата му бяха започнали да подслушват този телефон и още няколко наоколо. (Макар да твърдяха официално, че не умеят да го правят, а и да можели, никога нямало да го направят.)

Понякога дори скъпата ти фурна „Миеле“ сдава багажа точ­но преди да пъхнеш в нея агнешкото печено, затова се налага да импровизираш.

Естествено, Сакс съобщи на Лон Селито - и неволно на Джейкъб Суон - основните подробности относно Лидия Фостър.

Сега той тихо обиколи апартамента, за да се увери, че са сами. Може би не разполагаше с много време. Сакс каза, че ще се забави, но сигурно щеше да пристигне всеки момент. Дали да не я изчака? Трябваше да помисли над това. Разбира се, може би нямаше да дойде сама. Съществуваше такава вероятност и макар че той имаше пистолет, стрелбата в сравнение с кълцането беше мърляв (и съвсем не толкова приятен) начин за решава­не на проблемите.

А ако Сакс дойдеше сама? Имаше няколко възможности.