lovech - Profesionalistite

Облаци дим, жълти и сиви, бяха надвиснали предизвикател­но, като че ли са прекалено тежки, за да ги отмести вятърът.

Докато Том шофираше внимателно по изровения път, глед­ката отдясно изведнъж се разкри и пред погледа им се ширна лазурносин залив под изумително синьо небе и бели облаци, плътни като вълма памук. На около километър и половина се намираше ниската ивица суша с постройките на „Саут Коув Ин“ и прилежащите територии. Снайперистът би трябвало да е стоял някъде по този северен ръб на вдадената в морето суша, на около стотина метра.

- Някъде тук - каза Райм. Том отиде още малко по-напред и паркира. Изключи двигателя и в буса нахлуха два звука: силни ритмични удари от предприятието за метал и тихият плисък на вълните по крайбрежните скали.

- Едно нещо преди това - каза Поатие. Бръкна в раничката си, извади някакъв предмет и го подаде на Райм. - Искате ли това?

Беше пистолет. „Глок“. Като този на Амелия Сакс. Поатие провери дали оръжието е заредено и плъзна затвора, за да вкара куршум в цевта. Глокът няма предпазител - просто натискаш спусъка и стреляш.

Райм се взря в пистолета, погледна към Том и после пое оръ­жието с дясната си ръка. Не си падаше по огнестрелните оръжия. Вероятността да ги използва - поне в тясната си специалност, криминологията - беше нищожна, и той винаги се притесняваше да не би да му се наложи да извади оръжието си. Неохотата му не се дължеше на страх да убие нападателя, а на факта, че дори един изстрел може съществено да замърси местопрестъпление­то. Дим, налягане от изстрела, барутен нагар, изпарения...

Същото важеше с пълна сила и тук, но сега се учуди на усе­щането за сила, което му вдъхна оръжието.

За разлика от пълната безпомощност, обгърнала живота му след инцидента.

- Да - отговори.

Макар да не усещаше пръстите си, глокът сякаш прогаряше кожата му, сякаш ставаше част от новата му ръка. Насочи го внимателно през прозореца към водата, припомняйки си обуче­нието по стрелба. Винаги допускай, че оръжието е заредено и готово за стрелба, никога не го насочвай към нещо, по което не си готов да стреляш, никога не стреляй, ако не виждаш точно какво има зад мишената ти, не слагай пръст на спусъка, преди да си готов да стреляш.

Райм беше учен и като такъв беше доста добър стрелец, защо­то с помощта на физиката преценяваше как да изпрати куршума.

- Да - повтори той и пъхна пистолета във вътрешния джоб на сакото си.

Излязоха от буса и огледаха околността. Тръби и канавки на­сочваха отходните води към океана, десетки купчини от тинес­та смет се издигаха като огромни мравуняци, навсякъде беше осеяно с блокчета от сгурия, части от автомобили и от всякакви уреди, ръждясали машинарии.

„Плуването забранено!“

Сериозно?

- Маранята е гъста, а хотелът е доста далече. Как изобщо е виждал, че да се прицели в мишената? - каза Том.

- Според мен със специален уред. Адаптивна оптика, лазери.

Райм беше смаян. Очевидно ефрейторът беше проучил слу­чая много по-задълбочено, отколкото им беше казал - и откол­кото би се зарадвал да научи заместник-комисар Макферсън.

- Възможно е и денят да е бил по-ясен.

- Тук никога не е ясно - обади се Поатие и махна с ръка към ниския комин над цеха за гуми, който бълваше отровнозелен пушек.

След това, заобиколени отвсякъде с вонята на развалени яйца и на гореща гума от замърсяването, те се приближиха към брега. Райм огледа земята, търсейки най-подходящото място за укритие на снайперист - прикрито и хлътнало, за да може да облегне пушката. Пет-шест места биха свършили работа.

Никой не им попречи, бяха почти сами. Някакъв пикап при­ближи и паркира от отсрещната страна на пътя. Шофьорът, обле­чен със сива риза с петна от пот, отиде до каросерията на пикала, говорейки по мобилния си телефон, и започна да изхвърля навън край пътя чували със смет. Явно бахамците не смятаха замърся­ването за престъпление. Райм чуваше смехове и викове от дру­гата страна на оградата край цеха за метал, но иначе бяха сами.

Търсейки мястото на снайпериста, прекосяваха бурените и голи участъци с пясък и пръст, а инвалидната количка се спра­вяше относително добре на неравния терен. Поатие и Том мо­жеха да се приближат повече до ръба, а Райм им обясни какво да търсят: вдлъбнатини, подрязани храсти, следи от стъпки или от обувки, които водят към равен участък.

- И оглеждайте песъчливите места.

Дори гилзата оставя характерна следа.

- Би трябвало да е професионалист - обясни Райм. - Веро­ятно е имал триножник или торби с пясък, на които да постави пушката, но е възможно да е използвал камъни и да ги е оставил подредени. Оглеждайте се за камъни с необичайно положение, може би натрупани един върху друг. От такова разстояние снай­перът трябва да е абсолютно стабилен. - Той примигна - очите му пареха от мръсния въздух и от вятъра. - Много ми се иска да намерим малко метал - каза. Обаче се съмняваше, че снай­перистът е оставил празни галзи. Професионалистите винаги ги събират, защото те дават богати сведения за оръжието и за стрелеца. Райм все пак надникна към водата, чудейки се дали не може там да е изхвърчала някоя гилза. Водата беше тъмна и вероятно много дълбока. - Добре ще е да имахме водолаз.