lovech - Profesionalistite

- Нещастен изрод такъв!

Той се надигна, положи стъпалото си върху гърдите на Райм и силно го бутна.

Инвалидната количка измина няколко метра назад, после полетя от каменистия бряг. С шумен плисък Райм и столът му цамбурнаха във водата. Той си пое дълбоко дъх и потъна.

Водата не беше толкова дълбока, колкото беше очаквал - беше тъмна заради замърсяването, химикалите и отпадъците. Количката потъна на около три метра и спря на дъното.

С пулсираща болка в главата и агонизиращи дробове, Райм завъртя глава колкото можеше и захапа дръжката на платнената чанта, провесена от облегалката на стола му. Дръпна я напред и тя доплава в обсега му. Той успя да я обхване с ръка за ста­билност и смъкна ципа със зъби, после наведе глава и потърси мундщука на портативния вентилатор. Захапа го здраво и го на­мести между устните си.

Очите му горяха от мръсната вода и той примижа, но не ги затвори напълно, докато намери копчето на вентилатора.

Най-сетне. Ето го.

Натисна.

Светлинки. Апаратът избръмча и той вдъхна малко прелес­тен, сладостен кислород. И още веднъж.

Но трета глътка нямаше. Явно водата беше проникнала в маркуча и беше прекъснала достъпа на въздух.

Вентилаторът угасна. Въздухът секна.

В този момент чу още някакъв шум, приглушен под водата, но отчетлив. Всъщност два звука.

Изстрели.

Това бе смъртта на двамата негови приятели: единият, кого­то познаваше сякаш от цяла вечност, и другият, с когото се беше сближил едва през последните няколко часа.

Когато Райм отново понечи да си поеме въздух, глътна вода.

Помисли си за Амелия Сакс и тялото му се отпусна.

42.

He.

O, не!

Към пет следобед тя паркира пред сградата на Трето Авеню, където живееше Лидия Фостър.

Сакс не можеше да приближи много - улицата беше блоки­рана от полицейски коли и линейки.

Логиката ѝ подсказваше, че причината за присъствието на тези превозни средства не може да е смъртта на преводачката. Тя следеше снайпериста през последния час и половина. Той още беше в офиса 9 центъра на града. Тръгна си едва след като се появи спецекипът на Майърс. Освен това откъде снайперис­тът би могъл да научи името и адреса на преводачката? Беше внимавала да говори по стационарни телефони и предплатени мобилни.

Така говореше логиката.

Обаче инстинктът ѝ подсказваше нещо съвсем различно - че Лидия е мъртва и че Сакс има вина за това. Защото не се бе замислила над нещо, което осъзна, че е истина: извършите­лите бяха двама. Единият беше човекът, когото тя проследи до центъра на Ню Йорк - знаеше, че това е снайперистът заради гласовото съвпадение, - а другият, убиецът на Лидия Фостър, беше неидентифициран субект. Той беше съвсем различен чо­век, може би партньор на стрелеца, съгледвач, каквито използ­ват много снайперисти. Или пък отделен извършител, специа­лист, нает от Шрив Мецгър да почисти след убийството.

Сакс паркира бързо, хвърли пропуска си от полицията на таблото, излезе от колата и се запъти към обикновената жилищна сграда, чиято светла фасада беше осеяна с белезникави пет­на от вода, сякаш климатиците бяха плакали.

Шмугна се под полицейския кордон и забързано се прибли­жи към един детектив, който подготвяше екип за оглед на окол­ните сгради. Слабият афроамериканец я позна, макар тя да не го познаваше, и кимна за поздрав.

- Детектив.

- Лидия Фостър ли е? - Защо изобщо си правеше труда да пита?

- Да. С вашия случай ли е свързано?

- Да. Лон Селито ръководи разследването, а Бил Майърс го наблюдава. Аз събирам сведенията навън.

- Значи това е за вас.

- Какво се е случило?

Тя забеляза, че мъжът е доста потресен. Избягваше погледа ѝ и се заигра с писалката си. Преглътна мъчително и отговори:

- Трябва да ви предупредя, че местопрестъплението е доста зловещо. Изтезавана е. След това я е наръгал. Не съм виждал подобно нещо.

- Изтезания ли? - попита тя шепнешком.

- Одрал е кожата от пръстите ѝ. Бавно.

Боже...

- Как е влязъл?

- По някаква причина тя го е пуснала. Няма признаци за влизане с взлом.

Смаяна, Сакс най-сетне проумя. Неизвестният извършител подслушваше телефонна линия - вероятно уличния телефон близо до „Джава Хът“, от който се беше обадила тя - и беше на­учил за преводачката. Беше се представил за полицай, размахал беше фалшивата си значка и беше излъгал, че работи със Сакс. Вече я познаваше по име.

Разговорът ѝ със Селито беше послужил като Заповед за специална задача по отношение на Лидия Фостър.