lovech - Profesionalistite

„Стига толкова! - помисли си рязко Сакс. А вероятно дори го каза на глас. Не беше сигурна. - Залавяй се за работа!“

Амелия обаче установи, че емпатията ѝ не се проявява, не и на това местопрестъпление. Докато обикаляше стаите, се по­чувства блокирана. Като писателка или художничка, която не намира вдъхновение. Идеите просто не ѝ хрумваха. Първо, ня­маше никаква престава кой е убиецът. Последните данни бяха объркващи. Човекът, извършил това, не беше снайперистът. Но кой беше тогава?

Другата причина да не успява да усети връзка, беше, че не проумява какъв е мотивът на неизвестния извършител. Ако той искаше да елиминира свидетеля и да затрудни разследването, защо беше прибегнал до ужасните мъчения, до прецизните нара­нявания с ножа? Разрезите, които беше направил наглед съвсем нехайно? Сакс установи, че се разсейва, докато гледа ивиците кожа на пода под стола, за който беше вързана Лидия. Кръвта.

Какво искаше той?

Може би, ако Райм говореше в ухото ѝ, ако оглеждаха заедно местопрестъплението по радиото и с видеовръзка, нещата щяха да са различни и тя щеше да получи прозрение.

Обаче него го нямаше и психиката на убиеца ѝ убягваше.

Самият оглед не отне много време. Какъвто и да беше моти­вът му, убиецът на Лидия Фостър беше внимателен - действал беше с гумени ръкавици. Личеше си по гънките по някои петна от кръв, където беше докосвал тялото, докато бе рязал кожата. Беше внимавал да не стъпва в кръвта, така че нямаше видими следи от обувките му, а оглед на частта от пода извън килима с електростатична пръчка не показа латентни следи. Тя събра уликите - няколко разписки и лепящи листчета от джоба на джинсите, окачени на вратата на банята. Обаче това бяха всич­ки документални улики, които успя да изнамери. Огледа тялото и отново обърна внимание на страховитите рани - малки, но прецизни, докато неизвестният извършител беше смъквал ко­жата от пръстите на жената. Единствената фатална рана беше в гърдите. Край разреза имаше синини, като че ли той силно беше притискал плътта, за да намери откъде да проникне до сърцето, без да се натъква на кост.

Защо?

След това Сакс се свърза по радиостанцията с колегите си, за да се качат да правят снимки и да заснемат на видео.

На вратата се спря и за последен път погледна към тялото на Лидия Фостър.

„Съжалявам, Лидия - помисли си. - Не съобразих! Трябваше да се досетя, че ще подслушват и стационарните телефони край „Джава Хът“. Трябваше да се досетя, че извършителите са двама.“

Още нещо хрумна на Сакс: съжали, че се е забавила и не е получила информацията, която можеше да ѝ осигури тази жена. Подробностите, които знаеше преводачката, и записките ѝ явно бяха от огромно значение. Иначе защо му е било да я разпитва? А сега, след като бяха взели документите, явно се канеха да ги унищожат.

Сакс се извини на Лидия Фостър за втори път заради тази своя себична мисъл.

Навън свали гащеризона и го изхвърли в торба, за да бъде изгорен - целият беше опръскан с кръвта на Лидия. Дезинфектира ръцете си. Провери пистолета си. Огледа района за някак­ва заплаха. Видя само стотици тъмни прозорци, мрачни задъне­ни улички, спрели коли. Всяко едно от тези неща беше идеален наблюдателен пункт, от който неизвестният извършител да я държи на прицел.

Канеше се да закачи и калъфа на телефона си на мястото му, но се спря и извади айфона си. „Наистина ми се иска да погово­ря с Райм“ - помисли си.

Натисна бутона за бързо набиране на последния си предпла­тен мобилен - неговия номер. Обаче обаждането беше прехвър­лено направо на гласовата му поща. Зачуди се дали да остави съобщение, но затвори. Не беше сигурна какво точно иска да му каже.

Може би просто, че ѝ липсва.

43.

Линкълн Райм примигна. Очите му пареха ужасно, в устата му се бореха различни вкусове - сладникавият петрол и кисе­лите химикали.

Току-що беше дошъл в съзнание и за своя изненада не каш­ляше толкова, колкото очакваше. На устата и носа му имаше кислородна маска и той дишаше дълбоко. Гърлото обаче го бо­леше, така че явно беше кашлял силно преди, когато бе на прага на смъртта.

Озърна се и установи, че е в изключително горещата задна част на една линейка, паркирана на ивицата суша, където ги на­паднаха. В далечината виждаше „Саут Коув Ин“ над развълну­вания синьо-зелен залив. Набит парамедик с кръгло черно лице се беше привел над него с фенерче и преглеждаше очите му. Свали кислородната маска, за да провери устата и носа на Райм.