lovech - Profesionalistite

Той прибра ножа и се върна при преводачката, сграбчи я за косата и за яката на блузата ѝ и я метна върху един от тежките столове в трапезарията. Върза я за него с шнура на една лампа, който беше срязал с евтиното ножче, което също си носеше - не с японския си нож, разбира се. С него дори не режеше връвта, с която връзваше телешките си рулади, една от любимите му рецепти.

С обляно в сълзи лице, задъхана от удара по шията, жената трепереше и се мяташе.

Джейкъб Суон бръкна в джоба на ризата си и извади япон­ския си нож от дървената му ножница. Ужасът не стана по-го­лям. Ужасът също си има предел. Явно го беше очаквала.

Той приклекна до нея, докато тя се тресеше бясно и издава­ше безбожни звуци.

- Стой мирно - прошепна ѝ той в ухото.

Замисли се за Бахамите предния ден, за стенанието на Анет в една просека близо до брега, сред сребристи палми и мангрови дървета, задушени до смърт от оранжеви паразитни лиани.

Преводачката не се подчини докрай, но доста се успокои.

- Имам няколко въпроса. Ще ми трябват всички материали за работата ти с Робърт Морено. За какво сте говорили. С кого сте се срещали. Но преди всичко с колко полицаи си разгова­ряла за Робърт Морено? И кога ще дойдат да те разпитват? - Притесняваше се дали и друг полицай не ѝ беше звънил след Амелия.

Тя поклати глава.

Джейкъб Суон положи лявата си ръка върху нейната, здраво вързана.

- Това не е отговор. Колко полицаи?

Тя издаде още няколко странни звука, после, когато той плъзна ножа по пръстите ѝ, прошепна:

- С никого.

Сведе поглед към пода. Явно смяташе, че си въобразява, че ще се спаси, ако протака и даде на полицията време да пристигне.

Джейкъб Суон сви пръстите на лявата си ръка и опря япон­ския нож с вдлъбнатините върху кокалчетата си. Режещият ръб се приближи до връхчетата на средния и на безименния ѝ пръст. Така боравеха с ножовете си всички сериозни главни готвачи, когато режеха храна - върховете на пръстите на направляваща­та ръка бях извити надолу и бяха далеч от опасното острие. Чо­век трябва много да внимава, докато реже. Суон няколко пъти беше порязвал върховете на пръстите си. Болката беше неопи­суема, защото по пръстите имаше повече нервни окончания, отколкото по другите части на тялото.

- А сега ще те попитам отново - прошепна той.

41.

Пътуването до позицията на снайпериста на голата скала близо до „Саут Коув Ин“ отне значително повече време, откол­кото би отнело обичайно.

Майкъл Поатие даде на Том доста сложен маршрут, за да стигнат до главното шосе, което ги отведе до целта им - севе­розападния път. Целта на отклонението беше да проверят дали златистият мъркюри ще ги следи. Поатие увери Райм, че хората в колата не са от бахамската полиция. Опашката им вероятно беше свързана с Морено или с нещо съвсем различно. Добре облечен и уязвим американец в инвалидна количка може би просто бе предизвикал интереса на крадците.

Райм са обади на Пуласки, който все още беше в хотела, и му съобщи къде ще бъдат. Младият полицай остана да чака каме­риерката, която можеше да даде повече информация за разузна­вателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата.

След като подминаха летището, движението оредя и Том ускори, управлявайки автомобила по плавната дъга на Северо­западния път по брега на острова, покрай лъскави комплекси с огради, бараки с проснато навън пране и с кози в загражде­ния, покрай блата и после покрай безкрайна зеленина и гори - Клифтьн Херитидж Парк.

- Завий тук - каза Поатие.

Завиха по черен път, който се отклоняваше надясно и мина­ваше през широка ръждясала порта, която завариха отворена. Пътят следваше тясна издатина от суша, на около осемстотин метра навътре в залива Клифтьн. Издигаше се на няколко метра над морското равнище и беше осеяна с дървета, храсти и мръс­ни оголени места покрай брега - скалист на места, песъчлив на други. По пътя имаше много табели „Плуването забранено!“. Обяснение нямаше, но водата изглеждаше противна, отблъск­ващо зелена и рядко непривлекателна.

Том подкара по пътя, който минаваше покрай ръба на изда­тината, покрай няколко промишлени обекта, за които Поатие беше споменал в ресторанта преди малко. Първото нещо, по­край което минаха, на кръстовището на неизвестен път и Севе­розападния, беше общинско сметище с няколко запалени огъня, а десетина човека ровеха за нещо ценно. След това имаше фа­брика за преработка на автомобилни гуми и накрая беше цехът за метални конструкции, състоящ се от няколко ниски и толкова паянтови бараки, че дори лек бриз, камо ли ураган, можеше да го отнесе. Предприятията имаха ръчно написани табели. Огра­дите завършваха с бодлива тел, покрай тях обикаляха напрегна­ти кучета, ниски и с широки гърди - съвсем различни от симпа­тичния уличен мелез от ресторанта на обяд.