lovech - Profesionalistite

Шарнек се надяваше да се добере до джипиес данните, кое­то беше златното правило на проследяването и щеше да му даде местоположението на снайпериста с точност до метър-два.

Най-сетне Сакс пристигна близо до мястото, направи завой с шейсет километра в час, едва не се блъсна в автобус и сергия за хот-дог и спря на една пресечка на Бродуей. Усети мириса на нагорещени гуми, едновременно носталгичен и успокоителен.

Огледа стотиците минувачи, около десет процента от които говореха по телефона. Дали стрелецът беше сред хората, които гледаше в момента? Слабичкият млад мъж с късата прическа, облечен с панталони в цвят каки и работна риза? Приличаше на военен. Или намръщения мъж с тъмна кожа и зле ушит костюм, който се озърташе подозрително зад тъмните си очила? Прили­чаше на наемен убиец, а можеше да бъде и счетоводител.

Колко дълго Брънс щеше да говори по телефона, зачуди се Сакс. Ако прекъснеше разговора, пак можеха да го следят, стига да не извади батерията. Обаче беше по-лесно да намериш няко­го, който действително използва телефона.

Освен това си напомни, че това може и да е капан. Много ясно помнеше експлозията в „Джава Хът“. Снайперистът зна­еше за разследването. Явно знаеше и за нея - беше научил за кафенето точно защото беше подслушвал телефона ѝ. По гърба ѝ отново се спусна електрическата тръпка на страха.

Мобилният ѝ звънна.

- Сакс.

- Засякох го с джипиеса - съобщи Родни Шарнек възбудено като тийнейджър (веднъж ѝ беше казал, че да работи като ченге му е почти толкова забавно, колкото да играе на видеоигри). - Следим го в реално време на сървъра на оператора. Върви от за­падната страна на улицата, на Бродуей. В момента е на „Веси“.

- Тръгвам. - Сакс се запъти в посоката, която той ѝ указа, и усети болка в десния си хълбок. Като че ли коляното не стига­ше! Бръкна в задния си джоб - напипа мимоходом сгъваемото си ножче и измъкна блистер с аврил. Разкъса го със зъби, бързо глътна хапчетата и изхвърли опаковката.

Приближаваше към мишената си възможно най-бързо.

- Той спря. Може би за огънче - оповести Шарнек.

Лъкатушейки сред пешеходците, както го беше правила сред колите преди малко, Сакс се приближи до кръстовището, къде­то червен светофар беше спрял уличното движение и пешехо­дците, запътили се на юг.

- Още е там - каза Шарнек. В момента в кабинета му не гърмеше рокмузика.

Сакс видя, че на петнайсетина метра пред нея червеният светофар се сменя със зелен. Хората, които чакаха на тротоара, се люшнаха напред.

- Той тръгва. - След една пресечка Шарнек съобщи равнодушно: - Прекъсна връзката.

Мамка му!

Сакс избърза, за да се опита да види дали някой не прибира в този момент мобилния си. Никой. Нямаше как да не си помисли, че вероятно току-що приключилият разговор ще бъде последни­ят, който човекът ще проведе от този телефон. В крайна сметка снайперистът беше професионалист. Сигурно знаеше, че мобил­ните крият опасности. Може би дори я беше забелязал и беше за­пратил телефона си в канавката, както беше направила самата тя.

На Дей Стрийт светофарът светна червено. Наложи се Сакс да спре. Заобиколена от може би двайсет човека - делови мъже и жени, строители, студенти, туристи. И, разбира се, етнически пъстри: азиатци, англо, латино, чернокожи и всякакви комби­нации.

- Амелия? - отново се обади Родни Шарнек.

- Казвай.

- Търсят го. Би трябвало телефонът му да звъни в момента.

Точно в този момент телефонът в джоба на мъжа на санти­метри от Сакс избръмча.

Бяха буквално рамо до рамо.

Той отговаряше на описанието на мъжа от „Саут Коув Ин“, дадено от ефрейтор Поатие от бахамската полиция: бял мъж с атлетична фигура, стегнат. Носеше памучни панталони, риза и шушляково яке. И бейзболна шапка. Сакс не можеше да види дали косата му е кестенява, по-скоро изглеждаше тъмноруса, но свидетел би могъл да я опише като кестенява. Беше късо подстригана като косата на снайпериста. Обувките му с връзки бяха лъснати до блясък.

Военен.

- Разбира се, много интересно - весело каза тя по телефона си.

- До него ли си? - попита Шарнек.

- Точно така. - „Не преигравай“ - напомни си Амелия.

Светофарът се смени и тя пусна мъжа да тръгне пръв.

Запита се дали не може да направи нещо, за да установи са­моличността му. Преди няколко години с Райм бяха работили по случай, във връзка с който бяха потърсили помощта на мла­да илюзионистка и жонгльорка, сред чиито умения се нареж­даше и джебчийството - уж само с развлекателна цел, както ги увери жената през смях. Сега тя би била много полезна на Сакс. Дали не би могла самата тя да плъзне пръсти в джоба на мъжа и да измъкне оттам портфейла му или някоя квитанция?