lovech - Profesionalistite

Това лесно можеше да се поправи.

Тя се усмихна и направи няколко сложни, бързи и изключи­телно забавни завои, повечето от които включваха свистене на гуми и вдигане на деветдесет километра в час на втора.

Когато направи и последния завой и стабилизира превъз­ходната си кобра, усмихвайки се мило на шофьора сикх, когото беше засякла, беше убедена, че се е изплъзнала от опашката си, ако изобщо е имала такава.

Поне докато отново не се доберат до нея.

А дори да я следеше някой, дали представляваше реална за­плаха?

НРОС може би щяха да търсят информация за нея и да се опитат да забавят разследването или да го осуетят, но трудно можеше да си представи, че правителството ще преследва ню­йоркски полицай.

Освен ако опасността не идваше от самото правителство, а от някакъв тласкан от гнева си психопат, който случайно рабо­ти за правителството, но използва положението си, за да осъ­ществи заблудената си маниакална идея да елиминира хората, които не са толкова патриотично настроени, колкото му се иска на него.

Но пък можеше и заплахата да няма нищо общо с Морено. Амелия Сакс беше тикнала много хора в затвора и надали ня­кой от тях беше доволен от този факт.

Тя усети тръпка по гърба

Паркира съвсем близо до Сентрал Парк Уест, на една пресеч­ка, и метна полицейския си пропуск на таблото. Излезе от колата и потупа кобура на своя глок, за да го усети къде е. Струваше ѝ се, че всяка кола наблизо е светла и обикновена на вид, но с призра­чен шофьор, който я наблюдава. Всяка антена, водонапорна кула и тръба върху всяка сграда в тази част на Ню Йорк ѝ се струваше като снайперист, насочил мерника си към нея.

Сакс бързо закрачи към къщата и влезе. Подмина салона, където Нанс Лоръл продължаваше да трака на клавиатурата си, както я беше оставила преди няколко часа, и влезе в стаята за рехабилитация на Райм - една от спалните на първия етаж, - където той си правеше упражненията.

Под зоркия поглед на Том Райм седеше привързан за сложен стационарен велосипед - всъщност електрически симулатор. Уредът изпращаше електрически импулси към краката му по­средством кабели, имитиращи мозъчни сигнали, и ги караше да въртят педалите. В момента той се бъхтеше като състезател от обиколката на Франция.

Амелия се усмихна и го целуна.

- Потен съм - оповести той.

И наистина беше.

Тя го целуна отново. Този път по-дълго. Симулаторът няма­ше да излекува неговата квадриплегия, но поддържаше муску­лите и кръвоносната му система във форма и подобряваше със­тоянието на кожата му, което беше важно за предотвратяване на раните, които често съпровождат тежки инвалидни състояния. Както често оповестяваше Райм, понякога просто за да шокира: „Сакатите много дълго си седят на задника...“

Упражненията действаха добре и на нервната система.

Това беше аеробната част от упражнението. Другата включ­ваше укрепване на мускулите на врата и раменете му. Тези части на тялото му до голяма степен щяха да контролират дви­жението на лявата му ръка, както в момента контролираха дясната. На това щеше да стане след предстоящата след няколко седмици операция, ако всичко минеше добре.

На Сакс ѝ се искаше да не си беше помисляла последната част на изречението.

- Откри ли нещо? - попита той задъхано.

Тя му разказа за пътуването си с шофьора, обясни за гибел­та на близкия приятел на Морено по време на американското нахлуване в Панама. Понякога озлоблението може да бъде из­ключително силно. Обаче Райм не се интересуваше от дрънканиците за човешката психика. Открай време. Повече го ин­тересуваше какво е научила Сакс за Лидия, закритите банкови сметки, загадъчната среща, намерението на Морено да си самоналожи изгнание от САЩ - да изчезне яко дим - и евентуалната връзка с експлозии в град Мексико на тринайсети май.

- Фред ще продължи да рови. Провървя ли ти на Бахамите?

- Пълна гадост - рязко и задъхано каза той. - Не знам дали се дължи на некомпетентност, или е въпрос на политика - веро­ятно и на двете, - обаче звънях и все ме оставяха на изчакване, докато накрая не затварях. За днес ми се събират общо седем пъти. Страшно мразя да ме оставят на изчакване. Канех се да звънна на посолството или на консулството ни там, за да се на­месят, обаче Нанс каза, че не е добра идея.

- Защо? Защото НРОС ще научат, така ли?

- Аха. Май съм съгласен с нея. Сигурна е, че в мига, в кой­то научат, ще започнат да изчезват доказателства. Проблемът е, че... - пое си той дълбоко дъх и с функциониращата си дясна ръка увеличи малко скоростта на велосипеда - ...няма никакви проклети доказателства.