lovech - Profesionalistite

Погледна към Сакс, която не откъсваше поглед от екрана на лаптопа си и пишеше бележките си за Лоръл. Беше бърза и акуратна. Болестта, засегнала коляното и таза ѝ, беше пощадила пръстите. Тя изобщо не натискаше копчето за изтриване, за да нанесе поправки. Райм си спомни, че когато преди години за­почваше работа в полицията, полицайките никога не признава­ха, че умеят да печатат, защото се опасяваха да не бъдат изоли­рани и третирани като секретарки. Сега беше различно – който пишеше по-бързо, имаше по-бързо достъп до информацията и поради това беше по-ефективен следовател.

Сакс обаче имаше изражение на експлоатирана секретарка.

- Да ти донеса ли... - понечи да попита Том.

- Не - сряза го Райм.

- Е, понеже всъщност питах Амелия - рече помощникът му, - защо не я оставиш тя да отговори? Искаш ли нещо за хапване или за пиене?

- Не, благодаря, Том.

Това достави на Райм дребнаво задоволство. И той отклони предложението на Том. И отново потъна в мрачен размисъл.

Сакс отговори на обаждане по телефона. Райм чу мелодията, с която ѝ звъняха, и позна кой е. Тя го пусна на високоговорител.

- Какво имаш за нас, Родни? - провикна се той.

- Здрасти, Линкълн. Напредвам бавно, но проследих имейла на информатора от Румъния до Швеция.

Райм погледна часовника. В Стокхолм трябваше да е ранно утро. Явно биологичният часовник на откачените техничари отмерваше времето по свой си начин.

Полицаят от отдела за компютърни престъпления продъл­жи:

- Всъщност познавам човека, който обслужва прокси сървъ­ра. Поспорихме относно „Момичето с татуирания дракон“ пре­ди около година и известно време се хаквахме взаимно. Добър е. Обаче не колкото мен. Както и да е, успях да го убедя да ни помогне, стига да не трябва да свидетелства.

Колкото и да беше кисел, Райм се засмя:

- Добрата стара мъжка мрежа си съществува и действа - в истинския смисъл мрежа.

Шарнек може би също се засмя, но трудно можеше да се разбере заради музиката, която гърмеше.

- Той е напълно сигурен, че имейлът и ЗСЗ за убийството са изпратени от района на Ню Йорк и че нито една правителствена служба не участва в пренасочването. Изпратени са по търговска безжична мрежа. Информаторът може да е влязъл в нечий акаунт или да е използвал свободен безжичен достъп до интернет в кафене или хотел.

- От колко места? - попита Сакс.

- Има около седем милиона незащитени акаунта в района на Ню Йорк. Приблизително.

- Майчице!

- Обаче успях да елиминирам един.

- Само един? Кой?

- Своя - засмя се той на собствената си шега. - Не се тревожете, много бързо можем да свием бройката. Трябва да разшифроваме един код, но си издействах малко време на суперкомпютъра в Кълъмбия. Открия ли нещо, веднага ще ви съобщя.

Благодариха на полицая. Той се върна към ужасната си му­зика и любимите си кутии, Сакс възобнови гневното писане, а Райм се насочи отново към анемичните бели дъски.

Мобилният му телефон звънна и той го стисна, когато забе­ляза, че кодът е 242.

„Е, това е интересно“ - помисли си той, приемайки обаж­дането.

22.

- Ало, вие ли сте ефрейторе?

- Да, капитане, аз съм - отговори ефрейтор Поатие от Бахамската кралска полиция. И тихо се засмя. - Май сте изнена­дан, че ме чувате. Смятахте, че няма да ви се обадя ли?

- Да, така е.

- Късно е. Дано не ви безпокоя.

- Радвам се, че се обаждате.

В далечината се чуваше камбанен звън. Къде беше Поатие? Вече беше късно, но чуваше мърморенето на тълпа, на многолюдна тълпа.

- Не бях сам по време на предишния ни разговор. Някои от отговорите ми вероятно са ви озадачили.

- Мислех си за това.

- Сигурно сте усетили, че има известна неохота за сътрудни­чество. - Полицаят замълча, сякаш се чудеше дали се е изразил правилно.

- Усетих го.

Разнесе се силна музика като от парен орган, класическата циркова тема.

- И сигурно ви е било любопитно - продължи Поатие - защо млад полицай като мен е получил толкова важен случай, след като досега не е разследвал убийство.

- Млад ли сте?

- На двайсет и шест съм.

Млад при определени обстоятелства, при други - не толко­ва. Но за работа в отдел „Убийства“, да, беше си новобранец.

Сега зад Поатие се разнесе силен шум, някакво дрънчене. Ефрейторът продължи:

- Не съм в управлението.

- И това разбрах - засмя се Райм. - На улицата ли сте?

- Не, не, вечер работя друго. Охрана съм в едно казино в курорт на остров Парадайз. Близо до прочутото „Атлантис“. Знаете ли го?

Райм не го знаеше. Никога през живота си не беше ходил на морски курорт.