lovech - Profesionalistite

- Страхотно, страхотно! Нали си даваш сметка, че ти стру­ваше двеста кинта да спечелиш трийсет и девет скапани до­лара!

23.

През нощта Райм и Сакс лежаха в леглото си „СънТек“ съв­сем хоризонтално. Тя го беше уверила, че леглото е неописуемо удобно - мнение, за което трябваше да ѝ се довери, тъй като усещаше само гладката възглавница. Която беше доста приятна всъщност.

- Погледни - прошепна тя.

В този миг на перваза на прозореца на спалнята на Райм на втория етаж нещо се раздвижи, трудно различимо в мрака.

После едно перо политна и се скри от поглед. И още едно.

Време за вечеря.

Перегринските соколи живееха на този перваз или на някой от другите на градската му къща, откакто самият той я обита­ваше. Много се радваше, че са избрали неговия дом да гнездят.

Като учен той категорично не вярваше в знаци, в поличби или в свръхестественото, но не виждаше нищо лошо в символите. Възприемаше птиците метафорично и размишляваше най-вече над един факт за тях, който мнозина не знаеха: че когато напа­дат, те по същество са неподвижни. Пикиращи вързопчета от мускули с изпънати навън крачета и прибрани криле, идеално обтекаеми. Носят се с повече от триста и двайсет километра в час и убиват жертвата при силния сблъсък с нея, а не като я разкъсват или хапят.

Неподвижни, но хищни.

Още едно перо политна, когато двойката птици се насочи­ха към основното си ядене. За предястие им беше послужил един охранен и невнимателен гълъб. Соколите обикновено са дневни птици и ловуват преди здрач, обаче в градовете нерядко стават нощни хищници.

- Вкусотия! - каза тя.

Той се засмя.

Тя се притисна до него и той усети богатото ухание на ко­сата ѝ. Мъничко шампоан, аромат на цветя. Амелия Сакс не си падаше по парфюмите. Той вдигна дясната си ръка и обгърна главата ѝ.

- Ще продължиш ли с Поатие? - попита тя.

- Ще опитам. Той настойчиво твърдеше, че няма да ни пома­га повече. Обаче аз знам, че се чувства безсилен, загдето не са му позволили да напредне с разследването.

- Ама че случай - отбеляза тя.

- Как се чувстваш като преобразувана в играч от базово ниво, Сакс? Справяш ли се, или не?

Тя се засмя:

- За кой точно отдел работеше този капитан Майърс - за „Специални операции“ ли?

- Ти си ченгето. Мислех, че ти ще знаеш.

- Не съм го чувала.

Замълчаха и после с рамото си, нормално като на всеки друг човек, той усети как тя се напрегна.

- Кажи ми - подкани я той.

- Знаеш, Райм, мнението ми за случая не се е променило.

- Имаш предвид онова, което каза преди на Нанс? Че не си сигурна дали Мецгър и нашият снайперист са престъпници, ко­ито бихме искали да преследваме?

- Именно.

- Съгласен съм, Сакс. Досега не съм подлагал разследване на съмнение. Не са попадали в сивата зона. А това е в сивата зона. Обаче не бива да забравяме едно нещо, Сакс. За самите нас.

- Ние сме доброволци.

- Аха. Можем да се оттеглим, ако поискаме. Майърс и Ло­ръл да си намерят някой друг.

Тя замълча и застина неподвижно, поне на местата, където Райм можеше да усети движение.

- Ти от самото начало не искаше този случай.

- Така е, не го исках. И част от мен наистина иска да се отка­же. Твърде много неща не знаем за играчите и за намеренията им, за мотивите им.

- Моята царица на мотивите.

- И като казвам играчи, имам предвид и Нанс Лоръл, и Бил Майърс, и Мецгьр и Брънс или както там се казва. Фред Делрей спомена, че газим в блато, в което надали искаме да газим. Има нещо вярно. - И след малко додаде: - Имам лошо предчувствие за този случай, Райм. Знам, че не вярваш в тези неща. Но ти през по-голяма част от кариерата си си работил с местопрес­тъплението, аз - на улицата. Там предчувствието важи.

Помълчаха минута-две, докато наблюдаваха как мъжкият сокол се издига и разперва криле с размах. Не бяха едри птици, но отблизо изглеждаха кралски величествени, досущ какъвто беше погледът, който птицата стрелна мигновено, но съсредо­точено в стаята. Зрението им беше удивително - забелязваха жертвата си от километри.

Символи...

- Ти искаш да продължим, нали? - попита тя.

- Разбирам те, Сакс - каза той. - Но за мен това е просто възел, който трябва да бъде разплетен. Не мога да се откажа. Обаче не е нужно ти да го правиш.

Тя прошепна незабавно в отговор:

- Не, с теб съм, Райм. Ти и аз. Двамата.

- Добре, а сега аз...

Думите обаче секнаха внезапно, защото устните на Сакс се озоваха върху неговите и тя започна да го целува жадно, почти отчаяно, и отметна завивките. Качи се върху него и обхвана гла­вата му с ръце. Той усети пръстите ѝ на тила си, по ушите си, по бузите си - бяха твърди и в следващия миг омекваха нежно. После отново ставаха силни. Галеха врата му, галеха слепоочи­ята му. Устните на Райм се преместиха от нейните към косата ѝ, после към местенцето зад ухото ѝ, после надолу към брадичка­та и отново на устата ѝ. Където се позабавиха.