lovech - Profesionalistite

Когато забеляза, че служителите му го избягват, Мецгър се улови, че мислите му блуждаят. Чуваше гласове не, не такива гласове, по-скоро спомени и части от тях.

Създай образ на гнева си. Символ Метафора.

Разбира се, докторе. Какво препоръчвате?

Не аз трябва да кажа, Шрив. Ти избери. Някои хора избират животни или лоши герои от телевизионни филми, или горещи въглени.

„Въглени ли?“ - запита се той. Това щеше да свърши рабо­та. Беше намерил образ за чудовищния гняв, който усещаше у себе си. Спомни си един инцидент от времето, когато беше още дундест юноша в северната част на щата Ню Йорк, преди да отслабне. Стоеше пред един есенен огън на открито в прогим­назията си, стеснително насочил вниманието си към момичето до себе си. Край тях се носеше пушек. Красива нощ. Приближи се към нея, уж за да избегне парещия очите дим. Усмихна ѝ се и я поздрави. Тя му каза: „Не се приближавай до пламъците, толкова си дебел, че ще се запалиш.“ И той се отдръпна.

История точно като за психиатър. На доктор Фишър много му хареса, много повече от историята за това как гневът му се стопява, когато заповяда нечия смърт.

Добре, значи Пушек, с главно „П“... Хубав избор, Шрив.

Когато наближи кабинета си, забеляза вътре Рут, наведена над бюрото му. Обикновено се разстройваше, ако види някой да влиза в личното му пространство без позволение. Обаче тя имаше право да е там при повечето обстоятелства. Срещу нея Мецгър не беше избухвал нито веднъж, което не можеше да се каже за повечето хора, с които работеше в НРОС. Ядосваше се и дори крещеше, понякога хвърляше доклади и бележници, но най-често не срещу обекта на яростта си. Никога срещу Рут оба­че. Може би защото тя работеше в непосредствена близост до него. След това реши, че тази теория не върши работа. Лусинда, Кейти и Сет също бяха близо до него, но той не беше успял да се владее пред съпругата си и с децата си, което се доказваше от бракоразводния документ, от уплашените очи и от сълзите им.

Може би причината на Рут да ѝ се разминава беше, че тя никога не бе сторила нещо, с което да го ядоса.

Но не, това също нямаше да свърши работа. Мецгър се вбеся­ваше на хората дори само ако си представи, че те го обиждат, или ако очакваше да го направят. Думите продължаваха да се вихрят в главата му - беше си приготвил реч, ако полицай го спре на път за офиса след футболния мач на Кейти в неделя вечерта.

„Ти, проклет държавен чиновник... Ето ти картата ми на фе­дерален служител. Става въпрос за националната сигурност, а ти ме спираш. Току-що изгуби работата си, приятел...“

Рут кимна към една папка, която явно тъкмо беше оставила върху бюрото му.

- Документи от Вашингтон - докладва. - Само за вашите очи.

Въпроси относно Морено, разбира се, и за това как така е сгафил. Мамка му, тези негодници действаха бързо, проклети бюрократични акули. Лесно е да си седиш в тъмен хладен ка­бинет във Вашингтон, да размишляваш и да говориш надуто.

Вълшебника и неговите приятелчета нямаха представа ка­къв е животът на фронтовата линия.

Вдишване.

Гневът бавно-бавно отшумя.

- Благодаря. - Той взе документите, белязани с яркочервена ивица. Много приличаха на документите за малолетен, пъту­ващ сам - формулярите, които той трябваше да попълни, когато качваше Сет на самолета, за да отиде на лагер в Масачузетс. „Няма да ти е мъчно за дома“, налагаше се да утешава Мецгър десетгодишното дете, озъртайки се неловко. Но после забеляза, че противно на неговата тревога момчето е мрачно, защото все още е с баща си. Обаче останеше ли насаме със стюардесата, се оживяваше, ставаше щастлив.

Само и само да е далеч от този родител като бомба с часов­ников механизъм.

Мецгър разкъса плика и извади очилата от вътрешния си джоб.

Засмя се. Грешеше. Информацията беше просто разузна­вателна преценка за потенциала на ЗСЗ за в бъдеще. Пушекът причиняваше и това - караше те да правиш предположения.

Прегледа страниците доволен, че данните са за мисията „Ал-Барани Рашид“, следващата по важност след Морено.

Боже, искаше да пипне Рашид. Страшно много.

Остави доклада и погледна към Рут.

- Срещата за този следобед е уредена, нали? - попита я.

- Точно така.

- Сигурен съм, че ще мине както трябва.

- И аз съм сигурна.

Тя седна на бюрото си, на което имаше снимки на семей­ството ѝ - двете ѝ дъщери тийнейджърки и втория ѝ съпруг. Първият ѝ мъж беше загинал още в началото на войната в Зали­ва. Сегашният също беше военен, ранен и затворен от месеци в неприятна болница за ветерани.