lovech - Profesionalistite

- Чакай малко - Райм ли? Чувал съм за него - намръщи се Бостън. - Известен е. Гледах предаване за него. Най-добрият криминолог в страната.

Разбира се, Мецгър го знаеше. Райм беше „другият“ следо­вател, прицелил се в него, гласеше докладът от вчера.

- Знам. Обаче той е инвалид.

- Какво значение има?

- Спенсър, къде е местопрестъплението?

- А, да, на Бахамите.

- Какво ще направи той - ще обикаля с количката по пясъка и ще търси гилзи и следи от автомобилни гуми ли?

26.

Значи това са Карибите.

С ръка върху джойстика на червената като захаросана ябъл­ка инвалидна количка Линкълн Райм излезе от вратата на ле­тище „Линдън Пиндлинг“ в Насау на толкова горещ и влажен въздух, какъвто не беше вдишвал от години.

- Направо дъхът ти спира - провикна се той. - Харесва ми.

- Намали темпото, Линкълн - каа му Том.

Обаче той беше като дете в коледната сутрин. За пръв път от много години се намираше в чужбина. Вълнуваше се и от пъту­ването, и от онова, което можеше да им донесе то: категорични веществени доказателства по случая „Морено“. Реши да дойде тук заради нещо, което се срамуваше да признае: заради инту­ицията си, онова съмнително чудо, за което Амелия постоянно говореше. Райм имаше чувството, че единственият начин да се добере до онзи куршум за милиони и до останалите улики е да отиде с количката си право при ефрейтор Майкъл Поатие и да го помоли за тях. Лично.

Знаеше, че полицаят е притеснен от смъртта на Робърт Мо­рено, както и от това, че началниците му го използват като пеш­ка, за да омаловажат случая.

Всяка моя инспекция и всеки един лиценз са резултат от на­временна, задълбочена и почтена работа...

Смяташе, че лесно ще убеди ефрейтора да му съдейства.

И така, Том се беше хвърлил с голи гърди към трудната зада­ча да резервира билети за самолета и за хотел, защото постоян­но го оставяха на изчакване и му пускаха лоша музика - както неколкократно се оплака болногледачът, - а задачата му се ус­ложняваше от състоянието на Райм.

Но не толкова, колкото предполагаха.

Да, трябваше да се съобразяваш с някои неща, когато пъту­ваш като инвалид - специални инвалидни седалки, специални възглавници, проверка дали има налични инвалидни колички, практически проблеми като ходенето по нужда, такива неща, които може да възникнат по време на полета.

В крайна сметка обаче пътуването не мина зле. Всъщност в очите на Службата по сигурност на транспорта всички ние сме инвалиди, всички сме недвижимости, предмети, багаж, който се мести по нечия прищявка. В действителност Линкълн смята­ше, че е по-добре от повечето свои спътници, които бяха свик­нали да са подвижни и независими.

Пред зоната за получаване на багажа, на приземния етаж на летището Райм се придвижи до пълния с туристи и местни тро­тоар, които се суетяха и блъскаха към такситата и микробусите. Погледна към малката градинка - никога не беше виждал някои от растенията. Градинарството го интересуваше не от естетиче­ски съображения, а защото флората беше много полезна в сфе­рата на криминологията.

Освен това беще чувал, че ромът на Бахамите е страхотен.

Върна се при Том, който говореше по телефона. Райм звънна на Сакс и ѝ остави съобщение.

- Пристигнах благополучно... - Извърна се, защото чу неве­роятен крясък зад гърба си. - Мили боже, изкара ми ангелите! Тук има папагал. Говорещ!

Клетката беше поставена там по поръчка на местна туристи­ческа служба. Според табелата вътре имаше бахамски папагал абако. Кресливата птица, сива с малко зелено на опашката, на­реждаше: „Здрасти! Здравейте! Ола!“ Райм записа част от мо­нолога за Сакс.

Още една глътка от влажния солен въздух, примесена с ки­сел мирис - пушек, както установи Райм. Какво гореше? Никой не изглеждаше притеснен.

- Взех багажа - чу се глас зад тях.

Нюйоркският полицай Рон Пуласки - млад, рус, слаб - бута­ше куфарите върху една количка. Тримата не очакваха престоят им да е дълъг, но състоянието на Райм изискваше доста неща. Много. Лекарства, катетри, тръбички, дезинфектанти, въздуш­ни възглавници за предотвратяване появата на язви, които мо­жеха да доведат до инфекции.

- Какво е това? - попита Рон, когато Том извади раничка от единия сак и я провеси на гърба на инвалидната количка.

- Портативен респиратор - отговори Райм.

- На батерии - допълни Том. - С двойна кислородна бутил­ка. Ще издържи няколко часа.

- Защо си донесъл тази чудесия, по дяволите?

- Заради полета в кабина под налягане на две хиляди метра височина - отговори болногледачът, като че ли отговорът беше съвсем очевиден. - Заради стреса. Има десетки причини, пора­ди които не е зле да го имаме.