lovech - Profesionalistite

- Ами, списание „Пийпъл“.

Райм изсумтя презрително.

Гущерът примигна и завъртя глава, но иначе не помръдна. Райм извади мобилния си телефон от джоба на ризата. Първата операция, на дясната му ръка, се оказа много успешна. Движе­нията му бяха леко несръчни в сравнение с тези на здрав край­ник, но бяха достатъчно плавни, така че неосведомен наблю­дател да не забележи нищо неестествено. Телефонът му беше айфон и той отдели часове, за да усвои езотеричното умение да плъзга пръст по екрана и да включва приложенията. Имаше и пълно гласово разпознаване заради състоянието си, така че да приспива „Сири“. В момента използва функцията за послед­но проведени разговори, за да набере номер с едно докосване. Женски глас със силен акцент каза:

- Полиция, спешен случай ли има?

- Не, не е спешен случай. Бих искал да говоря с ефрейтор Поатие, моля.

- Един момент, господине.

Блажено кратък период на изчакване.

- Поатие на телефона.

- Ефрейторе?

- Линкълн Райм. - Последва много дълго мълчание. - Да.

Тази единствена дума подсказваше огромна неувереност и неловкост. Казината явно бяха много по-безопасно място за разговор от кабинета на този човек.

Райм продължи:

- Можех да ви дам номера на собствената си кредитна карта или да ви набера аз.

- Не можех да говоря повече. И в момента съм доста зает.

- Изчезналата студентка ли?

- Разбира се - отговори ефрейторът с мелодичния си баритон.

- Някакви улики?

Пауза.

- Засега не. Минаха повече от двайсет и четири часа. Няма сведения от колежа ѝ, нито от мястото, където работи на поло­вин ден. Напоследък се е виждала с някакъв белгиец. Изглежда много разстроен, но... - Думите му заглъхнаха. - Опасявам се, че не мога да ви помогна във връзка е вашия случай.

- Бих искал да се срещнем, ефрейторе.

Най-дългото мълчание досега.

- Да се срещнем ли?

- Да.

- Е, как да стане?

- Аз съм в Насау. Предлагам да не е в полицията. Можем да се срещнем където поискате.

- Но... аз... Вие сте тук?

- Може би ще е най-добре да се видим извън службата ви - повтори Райм.

- Не, не е възможно. Не мога да се срещна с вас.

- Наистина трябва да поговорим - настоя Линкълн.

- Не, трябва да затварям, капитане. - В гласа му се долавяше отчаяние.

- Тогава ще дойда в службата ви - побърза да каже Райм.

- Наистина ли сте тук? - отново попита Поатие.

- Точно така. Случаят е важен. Приемаме го много насериозно.

Райм знаеше, че това напомняне - че Бахамската кралска полиция явно не приемаше случая сериозно - е доста нагло. Но все още беше убеден, че Поатие може да му помогне, ако го притисне.

- Както ви казах, много съм зает.

- Ще се срещнете ли с нас?

- Не, не мога.

Чу се щракване, когато ефрейторът затвори.

Райм погледна към гущера, после се извърна към Том и се засмя:

- Ето ни в Карибите, заобиколени от такава прелестна вода. Я да предизвикаме малко вълнение.

27.

Странно. Просто много странно.

С черни джинси, тъмносиня копринена блуза и боти, Амелия Сакс влезе в лабораторията и отново остана поразена от това колко различен е този случай.

При всяко друго разследване седмица след началото в лабо­раторията щеше да цари пълен хаос. Мел Купър, Пуласки, Райм и Сакс щяха да анализират уликите, да нахвърлят факти, изводи и размишления на белите дъски, да трият и да пишат още.

Сега усещането за спешност никак не беше отшумяло - из­теклата заповед за убийство, окачена на дъската, напомняше, че господин Рашид и още много хора скоро ще умрат, - но в стаята беше тихо като в гробница.

Лош избор на думи.

Но уместен. Нанс Лоръл още не беше дошла, а Райм беше заминал на първото си пътуване извън страната след инциден­та. Тя се усмихна. Не бяха много криминалистите, които биха си дали толкова труд, за да претърсят едно местопрестъпление, но тя се радваше, че той го направи. По много причини.

Обаче отсъствието му беше объркващо.

Странно...

Тя мразеше усещането, студената празнота.

„Имам лошо предчувствие за това, Райм.“

Мина покрай една от дългите маси за улики, върху които имаше комплекти с хирургични инструменти, много от които в стерилните си опаковки, в очакване да анализират улики, с които още не разполагаха.

Сакс седна на осиротялото си място и се зае за работа. Оба­ди се на шофьора от „Елитни лимузини“, който обикновено во­зеше Морено - Владимир Николов. Надяваше се той да познава тайнствената Лидия - евентуална компаньонка или евентуална терористка. Обаче според компанията шофьорът не бил в града, заминал по неотложен семеен въпрос. Тя му остави съобщение в службата, както и на личната му гласова поща.