lovech - Profesionalistite

После Суон застина. Чу гласове, замаян женски глас и лати­ноамерикански мъжки. Пресегна към японския си нож.

Думите им заглъхнаха обаче и коридорът опустя. Суон от­ново се зае със задачата си. Провери болтовете и ремъците. Не поддаваха, а той не си носеше нужните инструменти. Разбира се, не можеше да се обвинява. Разполагаше с основните ин­струменти, но това тук изискваше електрическа ножовка.

Въздишка.

Реши, че най-доброто, което може да направи в този случай, е да не допусне и полицията да се добере до диска.

Жалко, това не беше първият му избор, но нямаше други ва­рианти.

Отново долетяха гласове от предната част на ресторанта. Като че ли чу млада жена да казва:

- Извинете, търся Джери.

Възможно ли беше? Да. Гласът му беше познат.

Доброто старо гласово кодиране А5/1...

- Аз съм Джери. Вие ли сте детективът, който се обади?

- Точно така. Амелия Сакс.

Беше пристигнала по-бързо, отколкото очакваше Суон.

Приведен напред, за да скрие от камерата какво прави, той бръкна в раницата си и извади самоделно взривно ус­тройство, противопехотен модел, което щеше не само да взриви компютъра, но и да запокити стотици парчета шрапнел в задната половина на кафенето. Позамисли се. Можеше да нагласи таймера на една минута. Но реши, че ще е по-добре да нагласи детонатора за след по-дълъг период. Така гос­пожа Сакс щеше да разполага с достатъчно време да влезе в канцеларията и да започне да разглежда записите, преди да се взриви.

Суон натисна копчето, после спусъка и плъзна кутията зад компютъра.

След това бавно се изправи и излезе от канцеларията, като внимаваше да не показва лицето си.

29.

Въздухът в „Джава Хът“ беше наситен с десетки различни ухания - ванилия, шоколад, кардамон, горски плодове, лайка, индийско орехче... и дори кафе. Управителят Джери беше дьлгурест младеж с по-силно загорели от слънцето ръце, отколкото може би трябваше да има управител на кафене от верига заве­дения в цялата страна, дори ако централата ѝ е в Портланд. Той силно стисна ръката ѝ и плъзна поглед към ханша ѝ. Мъжете често го правеха - не оглеждаха тялото ѝ, опитваха се да видят пистолета.

Десетината клиенти бяха заети - пишеха нещо или раз­глеждаха едно или друго електронно устройство. Неколцина четяха вестници. Само една възрастна жена седеше мълчали­во, гледаше през прозореца и спокойно се наслаждаваше на чаша кафе.

- Ще пиете ли нещо? - попита Джери. - Заведението черпи.

Тя отказа. Искаше да се добере до единствената следа по този случай, която евентуално можеше да доведе до нещо.

- Искам само да погледна записите от охранителните ка­мери.

- Разбира се - каза той и отново се помъчи да види оръжи­ето ѝ. Добре че беше закопчала сакото си. Знаеше, че той ще я попита дали е използвала скоро пистолета и после щяха да обсъждат различните калибри.

Мъже. Секс или оръжия.

- Така, имаме една камера тук - посочи той над касовия апа­рат. - Всеки, който влиза, бива сниман поне веднъж, доста от­близо. Какво е качил в интернет този тип? Нещо като вътрешна информация ли?

- Да, нещо такова.

- Банкери. Как да не ги мрази човек! Има и още две камери - посочи ги той. Едната беше на страничната стена и се вър­теше бавно като пръскачка на морава. Масите бяха подредени перпендикулярно на камерата, така че, макар клиентите да не се виждаха, Сакс най-вероятно щеше да зърне ясен профил на информатора.

Добре.

Другата камера следеше малката ниша вляво от входната врата, в която имаше само четири маси. И тя щеше да даде ху­бави профили на посетителите, а и беше по-близо до масите от камерата в главното помещение.

- Нека да видя видеото - каза тя.

- В канцеларията е. След вас - изпъна той ръка, покрита с шарени татуировки на китайски йероглифи от по стотина знака.

Какво толкова пише, че да си струва да изтърпиш болката, зачуди се Сакс.

Да не говорим какво ще обяснява на внуците си.

30.

Божичко, пресечката в горещ следобед!

Нюйоркските пресечки притежават някакво очарование, ако ги погледнеш така: те сякаш пренасяха историята в съвремие­то, като в музей. Фасадите на апартаментите и - тук, в Малка­та Италия - на магазинчетата се променяха с всяко поколение, но уличките си бяха до голяма степен, каквито са били преди век. Украсени с изсветлял метал и дървени табели с указания и предупреждения. Използвайте клинове за КАРУЦАТА си! Стените, тухлите и камъкът не бяха боядисани, бяха мръсни и занемарени. Различни импровизирани врати, докове за товаре­не, тръби, които неДл игат никъде, и кабели, които не смееш да докоснеш.