lovech - Profesionalistite

„ВИНАГИ използвайте гумичка!“

Наложи се Райм да проведе няколко телефонни разговора, за да открие точно къде се намира Поатие - естествено, без да звъни на самия ефрейтор. Насау имаше Централен детективски отдел, който беше отделно от централата. Поатие намекна, че работи в ЦДО, обаче според служителката на рецепцията той бил назначен в този отдел, но не се намирал там. Не беше сигурна къде е кабинетът му.

Най-накрая се обадиха на централата и научиха, че Поатие работи в седалището на Бахамската кралска полиция на Ист Стрийт.

Когато пристигнаха, Райм огледа сградата през опръскано­то стъкло на буса. Централата на полицията беше комплекс от разнородни сгради - главната постройка беше съвременна и светла на цвят, имаше формата на хоризонтално полегнал кръст. Спомагателните сгради бяха пръснати хаотично наоколо. Едната изглежда беше арест (съседната улица се казваше Призън Лейн). Околността беше смесица от тревни площи - някои окосени, други не - и паркинги, покрити с чакъл и пясък.

Работещо полицейско управление.

Слязоха от микробуса. И отново острата миризма на пушек във въздуха. А, да. Райм погледна към задния двор на близката къща и откри източника: запалена смет. Явно такива огньове имаше навсякъде.

- Погледни, Линкълн, трябва ни една от тези - каза Пуласки. Сочеше към фасадата на главната сграда.

- Какво? - сряза го Райм. - Сграда, радиоантена, брава на врата, затвор?

- Емблема.

Бахамската кралска полиция наистина имаше много впечат­ляваща емблема, която обещаваше на гражданите на островите смелост, почтеност и лоялност. Къде по света можеш да наме­риш и трите в едно-единствено спретнато пакетче?

- Ще ти купя тениска за спомен, новобранецо. - Райм пое с инвалидната си количка по тротоара и влезе във фоайето, кое­то не впечатляваше с нищо, беше мръсно и протрито. Пълзяха мравки и жужаха мухи. Май нямаше цивилни полицаи, всички бяха униформени. Най-вече с бели сака и черни панталони с тъмночервени ленти отстрани. Няколкото жени пък бяха с таки­ва сака и раирани поли. Голяма част от служителите - до един чернокожи - бяха и с полицейски фуражки или с бели тропи­чески каски.

Колониално...

Десетина местни жители и туристи чакаха по пейките или се редяха да разговарят с полицаите, вероятно за да докладват за престъпление. Повечето изглеждаха по-скоро раздразнени, отколкото травмирани. Райм допускаше, че най-често става дума за джебчийство, изчезнали паспорти, опипване, открадна­ти фотоапарати и автомобили.

Съзнаваше, че привлича внимание заедно с антуража си. Двойка на средна възраст, канадци или американци, бяха на опашката пред него.

- Не, не, минете преди нас, господине - каза му жената, все едно е петгодишен. - Настояваме.

Снизхождението им подразни Райм и Том, който го усети, се напрегна, вероятно очаквайки поредната тирада. Криминал­истът обаче се усмихна и им благодари. Вълнението, което въз­намеряваше да предизвика, беше запазено за самите полицаи.

Висок мъж, който в момента беше начело на опашката пред Райм, имаше лъскава черна кожа и носеше джинси и свободна риза върху тях. Оплакваше се за откраднатата си коза на при­влекателната и внимателна жена на рецепцията.

- Може да се е изгубила - каза му тя.

- Не, не, въжето беше отрязано. Снимах го. Искате ли да видите? Беше отрязано с нож. Имам снимки! Съседът ми. Знам, че съседът ми го е направил.

Следите от инструмента щяха да свържат срязаното въже с ножа на съседа. Конопените нишки са много лепливи, вероятно ще има убедителен пренос по острието. Неотдавна беше валя­ло, несъмнено щеше да са запазени и следи от стъпки.

„Лесно престъпление“ - помисли си Райм. Искаше му се и Сакс да беше тук, за да сподели с нея историята.

Кози...

Убедиха мъжа да потърси още малко.

После Райм пристъпи напред. Служителката се понадигна и погледна надолу към него. Той попита за Майкъл Поатие.

- Да, ще го повикам. А вие сте?

- Линкълн Райм.

Тя вдигна телефона:

- Ефрейтор, обажда се полицай Бетел от приемната. Търси ви Линкълн Райм, придружаван от още няколко човека. - Тя забоде поглед в бежовия си старомоден телефон и се напрегна, докато слушаше какво ѝ казват. - Добре, ефрейтор. Той е тук, както ви казах... Ами, пред мен.

Да не би Поатие да ѝ беше поръчал да му съобщи, че го няма?

- Ако е зает, с удоволствие ще го почакам - обади се Райм. - Колкото трябва.

Очите ѝ се стрелнаха несигурно към очите му. Тя каза в слу­шалката:

- Той каза... - Явно обаче Поатие беше чул. - Добре, ефрей­тор. - Жената затвори. - Идва след минутка.