lovech - Profesionalistite

- Благодаря ви.

Групата на Райм се оттегли в по-свободна част на помеще­нието.

- Бог да ви благослови - каза жената, отстъпила мястото си на опашката на клетия инвалид.

Криминалистът усети ръката на Том на рамото си, но и този път само се усмихна.

Том и Пуласки седнаха на една пейка до Райм под десетина рисувани и фотографски портрети на старши комисари и на­чалници от Бахамската кралска полиция отпреди много години. Райм огледа галерията. Такива стени имаше навсякъде: безиз­разни лица и, като това на кралица Виктория, зареяли поглед в далечината, а не към художника или към фотоапарата. Лишени от емоция. Какво ли бяха видели тези очи през общо стотиците си години работа като полицаи?

Райм тъкмо се чудеше колко ли ще протака Поатие, когато от коридора се появи млад полицай, който се приближи към ре­цепцията. Беше с вездесъщите черни панталони с червен кант и синя риза с къси ръкави и разкопчана яка. Верижка от горното му копче се губеше в левия джоб на ризата му. „Свирка?“ - за­чуди се Райм. Тъмнокожият мъж, въоръжен с полуавтоматичен пистолет, беше гологлав и имаше гъста, късо подстригана коса. Кръглото му лице не беше радостно.

Полицай Бетел посочи Райм на ефрейтора. Младият мъж се извърна и примигна с нескрито учудване. Опита да се сдържи, но погледът му веднага се плъзна по инвалидната количка и краката на Райм. Отново примигна и сякаш целият се поду от неловкост.

Линкълн знаеше, че не само присъствието му разстройва полицая. Не стига убийството, не стига геополитиката, ами сега ще си имам работа с инвалид?

Поатие отложи срещата за още мъничко, вероятно питайки се дали са го забелязали.

Можеше ли да избяга? След това той се овладя, неохотно откъсна поглед от рецепцията и се приближи към тях.

- Е, капитан Райм - каза с обичайния си почти ведър тон. Същия като на туристката преди малко. Ръката на Поатие беше протегната наполовина, сякаш не му се искаше много да се ръ­кува, но смяташе за морално неприемливо да не направи уси­лие. Райм вдигна ръка и полицаят я стисна бързо, много бързо, и я пусна.

„Инвалидността не е заразна“ - помисли си Райм с горчи­вина.

- Ефрейторе, това е полицай Пуласки от Нюйоркската поли­ция. И Том Рестьн, който се грижи за мен.

Ръкува се с тях по-уверено. Но Поатие измери Том с поглед, сякаш се питаше за какви точно грижи става дума.

После се озърна и установи, че няколко други полицаи са вперили погледи в тях и са застинали в различни пози като деца, които си играят на статуи.

Поатие отново насочи вниманието си към инвалидната ко­личка и безчувствените крака на Райм. Бавните движения на дясната ръка обаче изглежда най-неустоимо привличаха внима­нието му. Накрая ефрейторът впрегна цялата си воля и се при­нуди да погледне Райм в очите.

Отначало криминалистът се подразни от реакцията му, но после изпита нещо, което не беше изпитвал от известно вре­ме - срамуваше се. Всъщност се срамуваше от състоянието си. Надяваше се чувството да се преобрази в гняв, но не стана така. Чувстваше се слаб, малоценен.

Слисаният поглед на Поатие го съсипа.

Срам...

Постара се да прогони мъчителното усещане и каза с равен глас:

- Трябва да обсъдя с вас случая, ефрейторе.

Поатие се озърна:

- Опасявам се, че ви казах всичко, което мога.

- Искам да видя докладите за веществените доказателства. И самото местопрестъпление.

- На практика е невъзможно. Местопрестъплението е запе­чатано.

- Запечатваме го за странични хора, не за криминолозите.

- Но вие сте... - Поатие успя да не поглежда към краката му. - Вие нямате правомощия тук, капитан Райм. Тук сте цивилен. Съжалявам.

- Нека да ви помогнем със случая - обади се Пуласки.

- Зает съм. - Поатие с радост се извърна към Пуласки, кой­то беше стъпил на двата си крака. Към нормален човек. - Зает съм - повтори Поатие и се извърна към дъската с бюлетините, на която беше забоден един-единствен лист. Заглавие: Изчезна­ла. На листа се виждаше снимка на усмихната блондинка, явно свалена от „Фейсбук“.

- Студентката, за която споменахте - отбеляза Райм.

- Да, онази, за която... - Ефрейторът се канеше да каже „за която не ви пука“. Линкълн беше сигурен. Но се въздържа.

Защото, разбира се, Райм не беше равностоен съперник. Беше слаб. Някоя неподходяща дума можеше да го разтърси прекомерно.

Лицето му пламна.

- Ефрейторе - поде Пуласки, - може ли да видим копия на докладите за уликите и от аутопсията? Бихме могли да ги пре­гледаме тук, на място. Няма да ги изнасяме.