lovech - Profesionalistite

- Забави малко - обади се Том.

- Кое - дитирамбата си или упражнението? Това е доста по­етично, не мислиш ли?

- Линкълн!

Криминалистът го изгледа предизвикателно и намали ско­ростта.

- Близо пет километра - оповести той. - Доста е.

Сакс взе една кърпа и изтри потта, стичаща се по слепоочи­ето му.

- Според мен някой вече е научил за разследването.

Тъмните му очи я изгледаха изпитателно.

Тя му разказа за колата, която вероятно я следеше.

- Значи неидентифицираният снайперист е научил за нас? Някаква самоличност?

- Не. Или наистина е много добър, или въображението ми се е развихрило.

- Надали има параноя във връзка с този случай, Сакс. Трябва да кажеш на приятелката ни в салона. Съобщи ли ѝ, че Морено може и да не се окаже светец?

- Още не.

Тя установи, че Райм я гледа с особено изражение.

- И какво означава това? - попита го.

- Защо не я харесваш?

- Много сме различни - като олио и вода.

Райм се изсмя.

- Митът за хидрофобията. Те се смесват, Сакс. Достатъчно е да премахнеш газовете от водата и тя ще се примеси с олиото.

- Трябваше да съобразя да не пробутвам клише на учен.

- Особено когато не отговаря на въпроса.

Минаха цели пет секунди, преди тя да отговори:

- Не знам защо не я харесвам. Първо, не ми харесва този микромениджмънт. Теб тя не те тормози. Може би е нещо женско.

- Нямам мнение по темата.

Тя се почеса по главата и въздъхна:

- Отивам да ѝ кажа.

На прага спря и се обърна да погледне Райм, който се упраж­няваше усилено. Сакс имаше смесени чувства по отношение на плановете му за предстоящата операция. Беше рискована. Хората с увреждания имат и увредена психика, а една операция може да предизвика огромни усложнения, които иначе не биха били проблем за здрави хора.

Да, тя несъмнено искаше партньорът ѝ да се почувства до­бре в кожата си. Но нима Райм не знаеше истината - че той, както и всички останали, е преди всичко ум и сърце, и едва след това тяло? Че нашето физическо превъплъщение винаги ни раз­очарова по един или друг начин. Е, зяпаха го на улицата. Не беше единствен. Когато нея я зяпаше някой, обикновено беше много по-зловещ, отколкото в неговия случай.

Тя се замисли за дните си като модел, когато всъщност се беше чувствала изолирана заради хубавата си външност, ръста си и чупливата си рижа коса. Беше се разгневила - и дори се засегна, - че я третират само като ценен трофей. Рискува да си навлече гнева на майка си, но се отказа от тази професия и по­стъпи в Нюйоркската полиция, следвайки стъпките на баща си.

В какво вярваш, какво знаеш, как правиш избора си, кога отстояваш позициите си - това бяха качествата, които те опре­делят като полицай. А не как изглеждаш.

Разбира се, Линкълн Райм беше човек със сериозни физи­чески увреждания. Кой в неговото състояние не би желал да е по-добре, да може да хваща с двете си ръце, да ходи? Понякога обаче тя се питаше дали той не се подлага на рискованата опе­рация заради нея, а не толкова заради самия себе си. Рядко об­съждаха този въпрос, а когато го правеха, думите им отскачаха от темата като куршум от плоска скала. Но подразбиращото се значение беше ясно: „За какво ти е да си със сакат човек, Сакс? Без мен ще ти е по-добре.“

Като че ли тя търсеше господин Съвършенство - просто не беше така и никога не е било. Беше имала само още една се­риозна връзка - отново с полицай - и тя беше завършила ка- тастрофално (макар че Ник най-сетне излезе от затвора). Беше се срещала и с други, обикновено колкото да запълва времето, докато не разбра, че отегчението от нечие присъствие е в пъти по-голяма от скуката в самота.

Беше доволна от независимостта си и ако Райм не беше в картинката, тя щеше да се чувства добре и сама - завинаги, ако не се появеше някой друг.

„Прави каквото искаш - помисли си Сакс. - Оперирай се или не се оперирай. Но го направи за себе си. Каквото и да ре­шиш, аз съм тук.“

Погледа го още малко с лека усмивка. След това усмивката ѝ се стопи и тя отиде в салона да се види с Надзирателката и да ѝ съобщи новините.

Свети Морено може би не беше чак такъв светец...

21.

Докато Сакс нахвърляше на белите дъски информацията, ко­ято беше научила по време на пътуването с Траш Фарада, Нанс Лоръл завъртя стола си към детектива.

Премисляше онова, което ѝ бе разказала Сакс.

- Компаньонка ли? - попита. - Сигурна ли си?

- Не, но има такава вероятност. Обадих се на Лон. Изпратил е няколко от хората на Майърс, за да опитат да я намерят.