lovech - Profesionalistite

Двайсет и четвърти беше след по-малко от две седмици. Да не би той да планираше някакво нападение, след което да се покрие като Бен Ладен?

- Някаква представа? - попита Сакс.

- Никаква, но продължават да проверяват.

Тя разказа на агента какво ѝ беше обяснил Фарада - че това щяло да бъде последното пътуване на Морено до Ню Йорк, и за загадъчните му срещи близо до кота нула.

- Има връзка - съгласи се Делрей. - Да, да, може да е нами­слил нещо противно и после да се покрие. Има логика, особено след като чуеш какво още имам да ти казвам.

- Давай - приготвя тя бележника и писалката си.

- Имаме и още един гласов капан. Десет дни преди да умре. Морено казва: „Можем ли да намерим някой да ги вдигне във въздуха?“

Стомахът на Сакс се сви. Делрей продължи:

- Според техничарите той споменава датата тринайсети май и Мексико.

Това беше преди два дни. Сакс не помнеше в Мексико да е ставал инцидент, но страната в по-голямата си част беше воен­на зона с толкова много свързани с наркотиците нападения и убийства, че често изобщо не ги споменаваха по американските телевизионни новини.

- Проверявам да видя дали нещо се е случило тогава. И по­следно - казах ти едно-две неща, но всъщност са три. Имаме сведения за пътуванията на Морено. Готова ли си?

- Слушам те.

- На втори май Морено е летял от Ню Йорк до град Мекси­ко, може би за да планира бомбения атентат - продължи аген­тът. - После на следващия ден е отишъл в Никарагуа. На по­следващия - в Сан Хосе, Коста Рика. Останал е там няколко дни и после е летял до Бахамите на седми, където - няколко дни по-късно - се е натъкнал на точния мерник на господин Дон Брънс. - Делрей додаде: - В град Мексико и в Коста Рика е бил наблюдаван несистемно, но е бил забелязан пред американски­те посолства. Няма данни обаче поведението му да е намеквало за опасност, затова момчето ви не е било задържано.

- Благодаря, Фред. Много ми помогна.

- Ще продължавам да ровя, Амелия, но да знаеш, че нямам много време.

- Защо, нещо голямо ли готвиш?

- Аха. Сменям си името и заминавам за Канада. Присъеди­нявам се към конната полиция.

Щрак.

Тя не се засмя. Коментарът му напипа болно място - този случай беше като опасен експлозив.

Половин час по-късно Таш Фарада паркира на алеята пред къщата си и двамата слязоха. Той застана в една безпогрешна разпознаваема поза.

- Колко ви дължа? - попита Сакс.

- Обикновено вземаме от гараж до гараж, но за вас няма да е справедливо. Защото колата беше тук. Така че ще бъде според времето на тръгване и пристигане. - Той погледна часовника си. - Тръгнахме в четири и дванайсет и се връщаме в седем и трийсет и осем.

Това се казва точност.

- Ще закръгля във ваша полза. От четири и петнайсет до седем и половина. Това са три часа и петнайсет минути.

И доста бързо пресмятане.

- Колко е тарифата на час?

- Деветдесет долара.

- На час ли? - попита тя, преди да си спомни, че вече беше уточнила това с предишния си въпрос.

Усмивка.

- Триста осемдесет и два долара и петдесет цента.

„По дяволите!“ - помисли си Сакс, защото смяташе, че ще струва една четвърт от тази сума. Ето още една причина да не си пада по лимузините.

- И, разбира се... - додаде той.

- Аз се съгласих да ви платя двойно.

- Което прави общо седемстотин шейсет и пет долара.

Въздишка.

- Ще ме закарате ли до още едно място? - попита тя.

- Ако няма да се бавим много - кимна той към къщата. - Чакат ме за вечеря.

- Само до най-близкия банкомат.

- А, да, да... И ще го направя безплатно!

20.

Дали не си внушаваше?

Не.

Докато се връщаше към Манхатън със своята кола, Сакс беше сигурна, че някой я следи.

Погледна в огледалото за обратно виждане на излизане от тунела „Мидтаун“ и установи, че я следва един автомобил - светъл, но не можеше да определи марката и модела. Нищо осо­бено. Сив, бял, сребрист. Тук и по улиците, след като потегли от къщата на Фарада.

Но как беше възможно? Надзирателката ги беше уверила, че НРОС, Мецгър и снайперистът изобщо не знаят за разслед­ването.

А дори да бяха разбрали, как ще разпознаят личния ѝ авто­мобил и ще го намерят?

Въпреки това Сакс беше научила от един случай, който бяха водили преди няколко години, че дори човек с примитивна система за търсене на данни може с лекота да проследи нечие местоположение. А видеозаписите на регистрационните номе­ра, системите за разпознаване на лица, телефонни обаждания и кредитни карти, джипиесите, електронните системи за плаща­не на таксите по магистралите с идентификационни радиочипове в колите и НРОС със сигурност щяха да измъкнат много повече данни от базова система. Беше внимавала, но може би недостатъчно.