lovech - Profesionalistite

Фарада се върна, облечен с черно сако над същите пантало­ни и риза.

- Свободен съм. Ще ви откарам. Надявам се да си спомня всички места, на които отиде той.

Тя го погледна съсредоточено и той бързо додаде:

- Надявам се, като потеглим, паметта ми да се върне. Такава е тя, нали - почти като живо същество.

Целуна жена си, каза ѝ, че ще се върне за вечеря, и погледна към Сакс за потвърждение.

- Няколко часа, струва ми се - каза тя.

Двамата излязоха и се качиха на черния линкълн.

- Няма ли да седнете отзад? - попита той, объркан, че път­ничката му се настани на предната седалка.

- Не.

Амелия Сакс не си падаше по лимузините. Беше се возила само веднъж - на погребението на баща си. Не по тази причина мразеше дългите черни седани, просто не обичаше да я возят други хора, а ако седеше на задната седалка, усещането се за­дълбочаваше.

Потеглиха. Мъжът шофираше умело, уверено, но учтиво, без да използва клаксона, макар да се натъкнаха на няколко идиоти, които Сакс би отсвирила към тротоара. Първата им спирка беше „Хелмзли“ на Сентрал Парк Саут.

- Така, взех го от тук към десет и половина.

Тя слезе от колата, влезе в хотела и се запъти към рецепцията. Обаче мисията ѝ се провали. Служителите бяха учтиви, но не дадоха важна за разследването информация. Морено си по­ръчал няколко неща в стаята - едно от които храна, - но нямаше никакви входящи или изходящи обаждания. Никой не помнеше дали е имал посетители.

Сакс се върна в лимузината.

- Сега накъде? - попита.

- Някаква банка. Не помня името, но помня къде се намира.

- Да тръгваме.

Фарада я откара до клон на „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“ на Петдесет и пета улица. Тя влезе вътре. Наближа­ваше краят на работното време и част от служителите си бяха тръгнали. Служителката на рецепцията повика някакъв упра­вител. Без заповед Сакс не успя да измъкне много информация. Но управителката, една от типичните вицепрезидентки, ѝ каза, че по време на посещението си на първи май Робърт Морено е закрил сметките си и е прехвърлил авоарите си в банка на Карибите. Не искаше да ѝ каже в коя.

- Можете ли да ми кажете каква сума?

- Средно голяма шестцифрена сума. - Само толкова.

- Остави ли тук някакви пари?

- Не. И спомена, че прави същото с всичките си сметки в други банки.

Сакс се върна при Таш Фарада и се отпусна на предната седалка.

- А след това?

- Красива жена - отговори шофьорът.

За момент Сакс си помисли, че той говори за нея. След това се присмя на себе си, когато той обясни, че е откарал Морено в Пет Сайд, откъдето са взели една жена, съпровождала го през целия ден.

Морено му беше дал адрес - кръстовището на Лексингтън Авеню и Петдесет и втора улица - и беше наредил на шофьора да спре пред сградата

Отидоха на мястото и Сакс огледа постройката. Висока стъклена офисна сграда.

- Каква беше тя?

- С тъмна коса - отговори той. - Струва ми се, че беше към един и седемдесет, на трийсет и няколко, привлекателна, както ви казах. Пищна. И полата ѝ беше къса.

- Всъщност ме интересува по-скоро как се казва и какво ра­боти.

- Чух само първото ѝ име. Лидия. А що се отнася до работа­та ѝ... - лукаво се подсмихна Фарада.

- Е?

- Ще го кажа така: сигурен съм, че двамата не се познаваха, преди да я вземем.

- Това не ми говори много - каза Сакс.

- Разбирате ли, детектив, работата ни е такава, че научаваме разни неща. Опознаваме човешката природа. Неща, които кли­ентите ни не биха желали да научаваме, неща, които самите ние не искаме да научаваме. Караме и не задаваме други въпроси освен: „Накъде, господине?“, обаче виждаме.

Езотериката на тайния орден на шофьорите на лимузини я отегчаваше и тя нетърпеливо изви вежди.

Той каза тихо, сякаш още някой ги слушаше:

- Беше ми ясно, че тя е... Нали се сещате?

- Компаньонка?

- Пищна, ако ме разбирате.

- Едното не означава непременно другото.

- Но пък имаше пари.

- Пари ли?

- Голяма част от работата ни е да се научим да не виждаме разни неща.

Божичко! Тя въздъхна:

- Какви пари?

- Видях, че Морено ѝ даде плик. От поведението и на два­мата разбрах, че вътре има пари. Освен това той каза: „Както се договорихме.“

- А тя какво каза?

- Благодаря.

Запита се какво ли би казала целомъдрената Нанс Лоръл, като разбере, че благородната жертва е взел проститутка посред бял ден.

- Забелязахте ли някаква връзка между тази жена и сграда­та? Конкретна служба, в която тя работи?

- Беше във фоайето, когато спряхме отпред.