lovech - Profesionalistite

Проследи номерата на къщите. По средата на пресечката намери къщата на шофьора на Робърт Морено. Едноетажна, добре поддържана. На алеята, наполовина в гаража, наполови­на отвън беше паркиран един ликълн, черен и излъскан като оръжието на новобранец за парад.

Сакс паркира, запречвайки линкълна, и хвърли полицейска­та си карта на таблото. Погледна към къщата и забеляза как тън­кото перде на дневната се отмества леко, после се връща.

Шофьорът си беше у дома. Добре. Понякога при посеще­ние на полицията хората внезапно си припомняха, че трябва да свършат нещо в другия край на града. Или просто се скриваха в мазето и не отваряха вратата.

Тя излезе от колата, проверявайки левия си крак.

Приемливо, макар че продължаваше да я боли. Беше между вземането на хапчетата и устоя да не вземе още един ибупрофен. Заради онзи проблем с черния дроб.

След това се ядоса на себе си, че се лигави. За бога, Райм из­ползваше пет процента от тялото си, а изобщо не се оплакваше. Трябваше да се залавя за работа. Застана на площадката пред входа на къщата на шофьора, натисна звънеца, чу го да дрънчи като камбана вътре - сложен камбанен звън, който ѝ се стори претенциозен за такава малка къща.

Какво можеше да им каже шофьорът? Дали Морено е спо­менал, че го следят, че е получавал смъртни заплахи, че някой е влизал в хотелската му стая? Дали шофьорът можеше да им даде описание на някого, който ги е следил?

После чу стъпки.

По-скоро усети, отколкото видя някой да наднича през тън­кото перде на прозорчето на вратата.

Небрежно вдигна значката си. Ключалката изщрака.

Вратата се отвори.

17.

- Здравейте, полицай. Не, детектив. Нали сте детектив? Така казахте, когато се обадихте.

- Да, детектив съм.

- Аз съм Таш. Наричайте ме Таш. - Предпазлив като по те­лефона, когато тя се обади по-рано, но вероятно защото е жена, при това не непривлекателна, сега свали гарда. Акцентът му от Близкия изток е все така силен, но по-лесно се разбира, когато разговаряш с него лице в лице.

Грейнал я въведе в къщата, украсена предимно с ислямско изкуство. Беше слаб мъж, с тъмна кожа, гъста черна коса и семитски черти. Иранец, предположи тя. Носеше бяла риза и памучни панталони. Цялото му име било Аташ Фарада и бил шофьор в „Елитни лимузини“ през последните десет години, така ѝ обясни. С известна гордост.

Жена, приблизително на същата възраст - към четирийсет и пет, изгледа Сакс, поздрави я сърдечно и я попита дали иска чай или нещо друго.

- Не, благодаря ви.

- Съпругата ми Файе.

Ръкуваха се.

- От компанията ви „Елитни лимузини“ ми казаха, че Робер­то Морено обикновено е използвал друг шофьор, Влад Николов - обърна се Сакс към Фарада.

- Да, Влад Николов.

Тя помоли да ѝ продиктува името буква по буква и той го направи. Сакс си го записа.

- Обаче той беше болен на първи май, затова повикаха мен да го возя. Бихте ли ми казали за какво става дума, моля?

- Господин Морено е бил убит.

- Не! - Фарада видимо се разстрои. - Но моля ви, какво се е случило?

- Точно това се опитваме да установим.

- Толкова тъжна новина. Той беше истински джентълмен. Обир ли е било?

Без да му дава повече подробности, тя попита:

- Бих искала да ми кажете къде откарахте господин Морено.

- Мъртъв - обърна се той към жена си. - Чу ли, мъртъв е? Ужас!

- Господин Фарада? - търпеливо повтори Сакс: - Къде го откарахте?

- Къде ходихме, къде ходихме... - Изглеждаше притеснен. Твърде притеснен. Подчертано притеснен.

Сакс не се изненада от отговора му:

- За жалост не мога да си спомня.

А, ясно!

- Хрумна ми нещо - мога да ви наема отново и да просле­дим маршрута. Ще започнем оттам, откъдето сте го взели. Това може да освежи паметта ви.

Той отмести поглед.

- О, да, би могло. Но може да имам поръчка от служба­та. Аз...

- Ще ви платя двойно - каза Сакс и се замисли доколко е етично да плащаш на евентуален свидетел в разследване за убийство. Само че този случай беше морално спорен още от самото начало.

- Може и да се получи - отговори Фарада. - Много ми е мъчно, че е мъртъв. Нека да се обадя на едно-две места.

Той се запъти към кабинета, вадейки мобилния си телефон от калъфчето. Съпругата на Фарада отново я попита:

- Наистина ли не искате нищо?

- Не, благодаря ви. Наистина.

- Много сте красива - отбеляза жената с възхита и завист.

Файе също беше привлекателна, но нисичка и пълна. Сакс си помисли, че човек винаги завижда за онова, което не е. На­пример първото, което тя забеляза у другата жена, беше, че ко­гато се запъти да стисне ръката на детектива, походката ѝ беше съвсем стабилна.