lovech - Profesionalistite

- Ще си запиша телефона ви, капитане, и ако успея да от­крия нещо полезно, ще ви звънна.

Райм стисна зъби. Продиктува номера си и бързо попита:

- Бихте ли претърсили отново местопрестъплението?

- С цялото ми уважение, капитане, вие в Ню Йорк разпо­лагате с много по-голям ресурс от нас. Честно казано, всичко това ми идва малко в повече. Първият ми случай на убийство е. Чужденец активист, снайперист, луксозен курорт и...

- Първият ви случай на убийство ли?

- Ами да.

- Ефрейтор, с цялото ми уважение... - повтори той реплика­та на мъжа, - може ли да говоря с началника ви?

Поатие не звучеше оскърбено, когато отвърна:

- Един момент, моля. - И отново ръката закри слушалката. Райм чуваше приглушените думи. Сякаш различи думите „Мо­рено“ и „Ню Йорк“. Поатие се обади отново след секунди: - Съжалявам, капитане. Оказва се, че началникът ми го няма, но аз имам номера ви. С радост ще ви се обадя, когато разполагаме с още нещо.

Райм смяташе, че това може да се окаже единственият му шанс, и съобрази бързо:

- Кажете ми само едно: извадихте ли куршумите цели?

- Единия да... - Разговорът секна. - Не съм сигурен. Извине­те ме, моля. Трябва да вървя.

- Куршумът? Това е най-важното за случая. Само ми каже­те...

- Струва ми се, че сгреших по този въпрос. Вече трябва да затварям.

- Ефрейторе, от кой отдел на полицията ви прехвърлиха?

Поредната пауза.

- От Бизнес инспекции и лицензи, сър. А преди това бях в пътна полиция. Трябва да затварям.

И разговорът прекъсна.

15.

Джейкъб Суон спря сивия си нисан до къщата на шофьора на лимузината на Робърт Морено.

Техничарите се бяха свързали с него. Бяха научили, че Мо­рено е използвал услугите на „Елитни лимузини“, докато е бил в града на първи май. Установи също, че Морено винаги наемал един и същ шофьор. Казваше се Влад Николов. След като беше редовният шофьор на активиста, той вероятно имаше инфор­мация, до която следователите биха искали да се доберат. Суон трябваше да се погрижи да не получат фактите.

Звънна набързо от предплатена карта и научи, че в момента шофьорът си е у дома. Гласът му със силен руски или грузински акцент звучеше малко изморено, следователно беше работил до късно предната нощ. Добре. Значи нямаше да излиза скоро. Обаче Суон знаеше, че трябва да действа бързо. Полицията не можеше да изрови същите данни толкова безнаказано, колко­то неговия технически отдел, обаче дори формалната проверка щеше да разкрие самоличността на шофьора.

Суон излезе от колата си, протегна се и се огледа.

В Куинс живееха много работници с униформи. Това се дължеше на факта, че положението с паркирането в Манхатън беше направо ужасно, а цените на имотите - безбожни. И за­щото работата като шофьор на лимузина често изисква курсове от и до ,,JIa Гуардия“ и летище „Кенеди“, които се намираха недалеч.

Къщата на Влад Николов беше скромна и добре поддържана. Покрай бежовата тухлена къща имаше цъфнали храсти, гъсти и ярки благодарение на деликатните пролетни температури и скорошните дъждове. Тревата беше окосена, пътеката от плочи към входната врата беше пометена и вероятно дори измита през последните ден-два. В средата на двора имаше два старателно подрязани чемшира. Информацията от сметките, включител­но от умните дигитални електромери, и други потребителски профили според техническия отдел показваше, че четирийсет и две годишният Николов живее сам. Това беше необичайно за емигранти от Русия или от Грузия, които бяха доста семейно настроени. Суон подозираше, че Николов вероятно има семей­ство у дома.

Така или иначе, самотният му живот беше в полза на Суон.

Той подмина къщата, надникна през прозорците, закрити с тънко перде. Дантела. Може би Николов имаше приятелка, която го посещаваше от време на време. Надали един руснак би си купил дантела. Ако вътре имаше друг човек, можеше да възникне проблем - не защото Джейкъб Суон имаше нещо про­тив да убива, а понеже ако жертвите бяха две, се увеличаваше броят на хората, на които убитият щеше да липсва и които щяха по-бързо да повикат полицията. А и новинарската сензация ста­ваше по-голяма. Надяваше се смъртта на шофьора да остане незабелязана колкото може по-дълго.

Стигна до края на пресечката, зави и надяна обикновена черна бейзболна шапка на главата си, свали си якето, обърна го наопаки и отново го облече. Свидетелите забелязват най-вече горната дреха и шапките. Ако някой наблюдаваше, щеше да из­глежда, че покрай къщата са минали двама различни човека, а не един човек два пъти.