lovech - Profesionalistite

- Като подкупи офицери и министри на отбраната от Латин­ска Америка, нали? — попита Нане Лоръл.

- Точно така. Както и в Африка, и на Балканите. Малко и в Близкия изток, но там трябва да се внимава. Не искаш да те хванат да продаваш оръжия на бунтовници, които убиват аме­рикански войници. Та така, Симон Флорес, телохранителят на Морено, беше в бразилската армия. Дейността на господин Уокър в Латинска Америка е в Сао Паоло и затова Флорес беше наясно с подкупите. Когато напусна армията, той отмъкна мно­го доказателства - достатъчно, за да тикнат господин Уокър в затвора до края на живота му. Флорес започна да го изнудва. Беше се срещал с Морено и харесваше дейността му. Морено го нае за свой телохранител. Предполагам Флорес е смятал, че това ще бъде добро прикритие. Можеше да пътува с Морено из Карибите, да купува недвижимо имущество, да инвестира парите, да намира офшорни банки - и все още да се прави на войник като телохранител. - Той хвърли поглед към Райм. - Да, правилно сте разбрали. Флорес не смяташе, че е разумно да идва на наша територия на първи май. А господин Уокър се притесняваше, че всичко ще излезе наяве.

- И ти фалшифицира разследването на Морено? - попита Сакс.

- Не, не беше фалшифицирано. Бих казал, че беше избира­телно. Наблегнах на торовете за направата на бомба. След това НРОС пусна заповедта в сила на девети май, аз отидох в Насау, за да изчакам фоейрверките. Бяхме сигурни, че след това всич­ко ще затихне, но после чухме за делото срещу Мецгър и Бари Шейлс. Господин Уокър ме накара да направя всичко по силите си, за да го спра. О, между другото, Мецгър не знаеше какво съм намислил. Да, искаше Уокър и всички други негови достав­чици да унищожават доказателства и да изтриват имейли, но това беше всичко.

- Добре, това е достатьчно засега - каза Лоръл. Тя кимна към Амелия Сакс: - Може да го задържите.

Сакс обаче имаше въпрос:

- В „Уокър“ защо дойдохте да ме посрещнете във фоайето? Беше рисковано. Ами ако ви бях видяла, докато ме следите?

- Със сигурност беше рисковано. - Суон сви рамене. - Но вие бяхте добра. Извадихте ме от релси няколко пъти. Исках да ви видя отблизо. Исках да видя дали имате слаби страни. - Той кимна към коляното ѝ. - И ги открих. Ако не бяхте една крачка пред мен в къщата на Бостън, може би нещата щяха да се раз­вият по друг начин.

Сакс извика няколко униформени от Нюйоркското полицей­ско управление, те изправиха Суон на крака и го поведоха към полицейска кола. Той спря и се обърна.

- Още едно нещо. В къщата ми. В мазето.

Амелия кимна.

- Ще намерите една жена. Казва се Карол Фиори. Туристка от Великобритания.

- Моля? - Сакс примигна. На Лоръл ѝ трябваше малко вре­ме, за да се съвземе.

- Дълга история, но както и да е. Тя е в мазето.

- Вие... Тя е в мазето ви. Мъртва ли е? Или ранена?

- Не, не, не. Добре е. Вероятно отегчена. Заключена е там долу с белезници.

- Какво направихте? Изнасилихте ли я? - попита Лоръл.

- Разбира се, че не - оскърбено отвърна Суон. - Приготвих ѝ вечеря. Аспержи, картофи и моята версия на „Вероник“ - те­лешко с грозде и бюр блан. Доставиха ми месото от специална ферма в Монтана. Най-доброто в света. Отказа да яде. Не пред­полагах, че ще иска, но бях длъжен да опитам - сви рамене той.

- Какво щяхте да правите е нея? - попита Сакс.

- Наистина не знаех - отговори Суон. - Не знаех.

92.

Бяха казали на Шрив Мецгър, че мястото е сигурно и той караше служебната си кола от мястото на постановката на ня­колко пресечки през спретнатите улици към дома на админи­стративния си управител.

Негов приятел.

Негов Юда.

Мецгър с изненада установи, че приятната къща в пред­градията, където беше вечерял преди две седмици, прилича­ше на бойните полета, които помнеше от Ирак, с изключение на тучната трева, на лексусите и на мерцедесите, паркира­ни на съседната улица. Дърветата прикриваха дима, който се носеше към небето от прозорците на къщата на Бостън. Миризмата щеше да остане по стените години наред, дори след боядисване. За мебелите и дрехите и дума не можеше да става.

Собственият Пушек на Мецгър го изпълни. „Как можа да го направиш, Спенсър?“ - помисли си той за стотен път днес.

Както по отношение на всеки друг, който го беше оскърбил - от грубия продавач на кафе до някой като този предател, Ме­цгър си представи шракване на миши капан, изпита смазваща нужда да го сграбчи, да счупи костите му, да го накара да пищи, да потече кръв. Напълно да го унищожи.

Но после, като се замисли, че животът на Бостън никога няма да бъде същият, Мецгър реши, че това беше достатьчно голямо наказание. Пушекът в него се разсея.