lovech - Profesionalistite

Погледна календара си на големия монитор.

Операция, петък, 26 май. Бъди в болницата в девет сутринта.

БЕЗ алкохол след полунощ. Никакъв. Нито капка.

Усмихна се на втория ред, добавен от Том.

Къщата беше тиха. Болногледачът му беше в кухнята, а Сакс - в апартамента си в Бруклин. Имаше проблеми с мазето и ча­каше работници. Щеше да се види с Нанс Лоръл по-късно днес - на питие и вечеря.

И да си поговорят за мъже...

Райм беше доволен, че противно на всякакви очаквания, же­ните бяха станали приятелки. Сакс нямаше много.

На входната врата се позвъни и Райм чу стъпките на Том, който отиваше към вратата. След малко се върна, съпровождан от висок мъж с кафяв костюм, бяла риза и зелена вратовръзка, чийто цвят не можеше дори да започне да описва.

Капитан Бил Майърс от отдела за специални операции на Нюйоркското полицейско управление. Каквото и да означава­ше това.

Поздравиха се и мъжьт заговори възторжено, докато поздра­вяваше Райм за разрешаването на случая.

- И за милион години не се надявах да видя това - каза ка­питанът.

- Изненадах се какво се оказа.

- Не думай! Имаше някои доста прилични умозаключения от твоя страна.

Думата „прилични“ описваше единствено общоприетото или несъвсем отблъскващото; не означаваше „хубави“ или „до­бри“. Но не можеш да промениш човек, който използва жаргон, затова Райм замълча. Осъзна, че бе настанала тишина, тъй като Майърс зачовърка газовия хроматограф с напрегнатост, която обстоятелствата - и самото оборудване - не изискваха.

После капитанът огледа лабораторията и забеляза, че са сами. И Райм знаеше.

- Става въпрос за Амелия, нали, Бил?

Искаше му се да не беше използвал малкото ѝ име. Никой от тях не беше суеверен, освен в този случай. Никога не говореха един за друг на малко име.

- Да. Лон говори ли с теб? За моите проблеми с нейните здравословни затруднения?

- Да.

- Нека ти разкажа по-подробно - каза Майърс. - Дадох ѝ малко време да завърши случая и имах намерение да я накарам да се прегледа при лекар. Но реших друго. Прочетох докладите от залавянето в Глен Коув, когато тя и полицай Пуласки спипаха Джейкъб Суон. В медицинските доклади пишеше, че коляното ѝ напълно е отказало и след като заподозреният забелязал, че изпитва болка, я ритнал или ударил. Ако полицай Пуласки не е бил там, щеше да е мъртва. Както и Спенсър Бостън, и няколко от тактическите полицаи, които са се намесили.

- Тя залови престъпника, Бил - каза без заобикалки Райм.

- Извади късмет. В доклада пишеше, че след това едва е мо­жела да ходи.

- Сега е добре.

- Добре ли е наистина?

Не, не беше. Райм не отговори.

- Очевидно е, Линкълн. Никой не иска да говори за това, но обстоятелствата са съмнителни. Тя излага себе си и другите на риск. Съвещахме се и решихме. Отстранявам я от разследвани­ята. Ще бъде надзорник в главни случаи. Ще я повишим в чин сержант. Но знам, че ще има ответна реакция.

Райм побесня. Капитанът говореше за неговата Сакс с най-евтините клишета.

Обаче си замълча. Капитанът продължи:

- Искам да я убедиш, че така е най-добре, Линкълн. Не ис­каме да я загубим, прекалено добра е. Но отделът не може да я задържи, ако настоява да остане на терен. Единствената въз­можност е да я оставим на бюро.

И какво ще прави тя след Нюйоркското полицейско уп­равление? Ще стане консултант на свободна практика като него? Сакс нямаше да се съгласи. Тя беше блестящ следо­вател заради естественото си съпричастие и упорство. Тя трябваше да бъде на терен, а не в лабораторията като него. Криминалистиката, разбира се, не беше единствената ѝ спе­циалност. Ако не можеше да стигне до заложник или до кражба, която се случва в момента, за да спипа престъпника, тя щеше да рухне.

- Ще говориш ли с нея, Линкълн?

- Ще говоря с нея - най-накрая отговори той.

- Благодаря. Знаеш, че е за нейно добро, нали? Наистина искаме най-доброто. Ще бъде голяма промяна за всички.

Капитанът стисна ръката му и си тръгна.

Райм се взря в масата, където Сакс доскоро работеше по случая „Морено“. Беше сигурен, че усеща сапуна с аромат на гардения, който използваше, но може би това беше просто спо­мен.

„Ще говоря с нея...“

После обърна инвалидната си количка, върна се при белите дъски и започна да ги разучава отблизо. Както винаги намери утеха в елегантността и интригата на доказателствата.

94.

Трийсет и три метровият товарен кораб пухтеше под парата на дизеловото гориво и се движеше през Карибско море, огромна шир от тюркоазена вода, някога дом на пирати и благород­ници, а сега - магистрала за туристи и място за забавление на богаташи.