lovech - Profesionalistite

Мецгър се замисли. След малко каза:

- Пие билков чай заради язвата...

- А, стомашни проблеми. - Райм погледна Сакс. Тя кимна в отговор. - С някакъв подсладител, никога със захар?

- А костюмите му?

- Пазарува в „Сиърс“ - въздъхна Мецгър. - И да, по някак­ва причина обича този странен нюанс на синьото. Така и не го проумях.

86.

- Хубава къща - каза Рон Пуласки.

- Така е. - Сакс оглеждаше леко разсеяна. - Какво е това? Глен Коув?

- Или Ойстър Бей. Те са един вид заедно.

Северното крайбрежие на Лонг Айланд беше смесица от малки общности, по-хълмисто и гористо от южното. Тя не по­знаваше добре района. Беше идвала тук преди няколко годи­ни заради един случай с китайска групировка, която се зани­мава с трафик на хора. А преди това си спомняше полицейско преследване по криволичещите пътища. Не беше продължило дълго; шестнайсетгодишната Амелия лесно избяга от окръжната полиция на Насау, след като те бяха прекратили нелегално състезание с коли близо до Гардън Сити (беше спечелила, след като беше победила един додж).

- Притесняваш ли се? - попита Пуласки.

- Да. Винаги е така преди залавяне. Винаги.

Амелия Сакс вярваше, че ако не се чувстваш на ръба в мо­мент като този, нещо не е наред.

От друга страна, откакто арестът беше одобрен от Лон Се­лито и този над него, капитан Майърс, тя нито веднъж не се притесни за себе си, не загриза някой нокът и не усети туптене в бедрото или коляното.

Бяха облечени уж тактически с бронежилетки и черни шап­ки, но носеха единствено револверите си.

Сега се приближаваха към къщата на Спенсър Бостън.

Преди около час Шрив Мецгър и Райм бяха съставили план за залавянето. Мецгър беше казал на административния си директор Бостън, че ще има изслушвания по случая с издън­ката на ЗСЗ на Морено. Искаше да използва частен дом, за да се срещне с адвокатите на НРОС. Беше попитал дали може да използва къщата на Бостън и да изпрати някъде семейството му за деня.

Той се беше съгласил и се беше отправил незабавно натам.

Сакс и Пуласки спряха, като преди да приближат огромната къща, огледаха окосените морави, горите наоколо, подрязания градински плет и прелестно, почти натрапчиво, подредените градини.

Дишането на младия полицай се беше учестило дори още повече.

- Притесняваш ли се?

Сакс забеляза, че той разсеяно потърква белега на челото си. Спомен от удар, нанесен от престъпник по време на първия слу­чай, когато работеха заедно преди няколко години. Травмата на главата беше жестока и той почти се беше отказал от работата си заради този инцидент, което за малко да го съсипе. Работата в полицията беше важна част от него и силно го обвързваше с неговия брат-близнак, който също беше полицай. Но до голяма степен благодарение на окуражаването и примера на Линкълн Райм той беше минал през продължително възстановяване и беше решил да остане.

Нараняването беше сериозно и Сакс знаеше, че посттравматичният стрес продължава да го тормози.

Сигурно се питаше: „Мога ли да се справя? Ще се огъна ли под напрежението?“

Знаеше, че отговорите на тези въпроси бяха ,.да“ и „не“. Тя се усмихна.

- Хайде да спипаме злодея.

- Става.

Те бързо стигнаха до вратата, обградиха я, ръцете им бяха близо до оръжията, но не ги докосваха.

- Полиция на Ню Йорк. Отворете! - извика Пуласки.

Отвътре се чу шум.

- Какво? - прозвуча нечий глас. - Кой е?

- Полиция на Ню Йорк. Отворете или ще влезем - настоя младият полицай.

- Господи! - чу се отново отвътре.

Мина време. Достатъчно, че да може Бостън да грабне пис­толет, макар че изчисленията им показваха, че няма да го направи.

Червената дървена врата се отвори и известният белокос мъж надникна през нея. Той разсеяно потърка сухата си сбръч­кана буза.

- Покажете си ръцете, господин Бостън.

Той ги вдигна с въздишка:

- Затова ми се обади Шрив. Няма никаква среща, нали?

Детективите влязоха вътре и Сакс затвори вратата.

Мъжът прокара пръсти през буйната си коса и после се сети, че трябва да им позволи да го виждат. Отстъпи назад, показвай­ки, че не представлява заплаха.

- Сам ли сте? - попита Сакс. - Семейството ви тук ли е?

- Сам съм.

Тя огледа набързо къщата, докато Пуласки остана с инфор­матора.

Когато тя се върна, Бостън попита:

- За какво е всичко това? - Опита се да изглежда възмутен, но не се получи. Знаеше защо са тук.

- За нелегално изпращане на ЗСЗ до кабинета на прокурора. Проверихме пътуванията ви. Били сте на почивка в Мейн на единайсети май, но сте се върнали в Ню Йорк на следващата сутрин. Отишли сте в „Джава Хът“ със своя айбук. Сканирали сте копие на заповедта за убийство и сте го изпратили до проку­рора. Следобед сте отлетели обратно. - Тя добави подробности относно проследяването на имейла, чая, подсладителя и синия костюм. После попита: - Защо? Защо я изпратихте?