lovech - Profesionalistite

Какво му беше пък на Шейлс? Лежеше на една страна на пейката с гръб към вратата. Не помръдваше.

Пазачът написа кода, вратата избръмча и се отвори.

- Хей, Шейлс?

Никакво движение.

Другият затворник продължи да се взира в стената. „Страхо­вито копеле“ - помисли си пазачът, а той беше човек, който не използва често тази фраза.

- Шейлс? - Пазачът пристъпи по-близо.

Изведнъж летецът се размърда и седна на пейката. Обърна се бавно. Пазачът видя, че Шейлс държи ръцете пред очите си. Беше плакал.

Нямаше нищо срамно в това. Тук се случваше постоянно.

Шейлс избърса лицето си.

- Ставай, Шейлс. Нося новини, които ще ти харесат.

83.

Шрив Мецгър седеше зад бюрото си, когато чу сирената, но не ѝ обърна внимание.

Все пак това беше Манхатън. Винаги се чуват сирени, как­то се чуват викове, клаксони, от време на време някой писък и грачене на чайки. Експлозии... Е, отсечени звуци, които най-ве­роятно бяха експлозии.

Просто обстановката в града беше такава.

Той почти не обърна внимание, особено сега, когато се опит­ваше да потуши силния горски пожар, в който се беше превър­нала задачата „Робърт Морено“.

Хаосът се завъртя около него като торнадо от пламъци: Бари Шейлс, проклетият информатор, онази кучка прокурорката и хората във и извън правителството, които бяха създали програ­мата за заповеди за специални задачи.

Скоро към тлеещия огън щеше да бъде добавено ново лесновъзпламенимо вещество: пресата.

И, разбира се, над всичко това кръжеше Вълшебника.

Чудеше се какво ли решаваше в момента „бюджетната коми­сия“.

Изненадващо това, което най-много го тревожеше, беше оставката на Бари Шейлс, защото този човек беше дяволски добър. Никой не можеше да управлява безпилотен самолет като него. Той наистина беше ядрото на програмата за специ­ални задачи. Летецът можеше да вдене игла със самолета си. Той...

Мецгър осъзна, че сирените беше спрели.

И то точно пред кабинета му.

Той се изправи и погледна надолу към затворения паркинг, където се намираше станцията за наземен контрол.

Пълен със...

Несъмнено.

Една кола без маркировка и с примигващи сини светлини, кола на Нюйоркското полицейско управление и един ван - може би на специалните части. Вратите бяха отворени. Полицаите не се виждаха.

Обаче Шрив Мецгър знаеше къде са. Не се и съмняваше.

След малко това беше потвърдено от охранителя долу, който му се обади и заговори с неуверено:

- Шефе? - Той прочисти гърлото си и продължи: - Тук има едни полицаи, които искат да говорят с вас.

84.

Линкьлн Райм забеляза, че Шрив Мецгър, който го оглежда­ше, беше изненадан да го види.

Може би фактът, че е в инвалидна количка, го беше шоки­рал, но това би трябвало да му е известно. Господарят на разуз­наването събираше да/ши за всички, свързани с разследването по случая с Морено.

Може би изненадата по ирония на съдбата се дължеше на това, че Райм е в по-добра форма от ръководителя на НРОС. Той забеляза колко благ изглежда Мецгър - с рядка коса, кока­леста фигура и очила с дебели бежови рамки с петно на всяко стъкло. Райм допускаше, че мъжът, който от време на време убива хора, за да си изкарва прехраната, би изглеждал по-жи- лав и по-страшен. Мецгър разглеждаше мускулестото тяло на Райм, гъстата му коса и квадратното лице. Примигна със загадъчно изражение, достойно за Нанс Лоръл.

Мъжът седна зад бюрото си и хвърли не толкова изненадан поглед към Сакс и Селито. Само те бяха там - Лоръл я нямаше. Райм беше обяснил, че това е работа на полицията, а не на про­куратурата. Освен това имаше вероятност, макар и малка, да е опасно.

Той се огледа. Кабинетът беше доста безличен. Малко укра­са и няколко книги, които изглеждаха непрочетени, с ненапукани гръбчета, върху прашни рафтове. Имаше шкафове с доку­менти с огромни ключалки и скенери на ириса. Беше пълно с функционални, несъчетаващи се помежду си мебели. На тава­на беззвучно просветваше червена лампа, което, Райм знаеше, означаваше, че външни хора се намират в сградата и всякаква поверителна информация трябва да бъде скрита.

Мецгър послушно го беше направил.

С мек, овладян глас ръководителят на НРОС каза:

- Разберете, няма да ви кажа нищо.

Лон Селито, най-старшият служител на реда тук, понечи да отговори, но Райм кисело го прекъсна:

- Позоваваме се на законите, а?

- Не ви дължа никакви отговори.

С което наруши мълчанието си.

Изведнъж ръцете на Мецгър затрепериха. Очите му се прис­виха, а дишането му се учести. Случи се за миг. Трансформа­цията беше тревожна. Бърза и сигурна като змия, която от със­тояние на покой скача, за да сграбчи мишка.